Млад софиянец се върна от Берлин и реши да остане в България. Много често в медийното пространство се представят неизвестни на широката общественост българи, реализирали се зад граница. В общия случай те разказват причините за техния успех извън нашата страна, с какво животът в съответната държава е по-благополучен и защо не биха се върнали отново. С цялото ни уважение към избора на българите, които честно и с много труд живеят живота си извън пределите на родината, в този случай ще ви представим една по-различна история. Един млад българин, който спокойно е можел да бъде обект на подобен репортаж в бъдеще, е направил един по-различен и, смеем да твърдим, по- труден избор.
Евгений Димитров е на 23 години от София, възпитаник на Немската гимназия в родния му град. Както много свои съученици, той решава да замине за чужбина, за да продължи висшето си образование. След като без особени трудности завършва „Политически науки“ в Берлинския свободен университет, той поема обратно към родината. Един от добрите примери на амбициозни и образовани млади хора, които след като се дипломират на запад се връщат в България, за да прилагат знанията си у дома, където те определено са по- ценни.
Необикновеното при него е, че той не прилага тези знания в някой от големите градове, а се озовава в Пирдоп, където работи като учител по немски и английски в гимназиалните класове на едно от четирите училища в подбалканското градче.
Странната на пръв поглед промяна на местоживеенето за един млад и образован човек има своята логика. Няколко фактора, смесица от носталгични и лични трудности, довеждат Евгений до обратния път към България.
ЧУВСТВОТО НА НОСТАЛГИЯ, КАКТО И ФАКТЪТ ЧЕ В ГЕРМАНИЯ НЕ УСПЯХ ДА СИ НАМЕРЯ МЯСТОТО, А В ПО-ГОЛЯМА ЧАСТ ОТ ВРЕМЕТО НЕ СЕ ЧУВСТВАХ ЩАСТЛИВ, ДОПРИНЕСОХА ЗА ТОВА ДА СЕ ВЪРНА В БЪЛГАРИЯ.
Последният щрих, който окончателно предопределя установяването на Евгений в красивия Подбалкан, едно много интересно предложение за работа. То идва от фондация „Заедно в час“, чиято цел е да осигури равен достъп до качествено образование на всички ученици, независимо от населеното място, квартала и региона, в който живеят.
За целта се подбират хора, които да се ангажират като учители поне за две години, след като преминат солидна педагогическа подготовка. Те се изпращат на места, на които липсват работещи с мотивация учителски кадри, където децата са или с много нисък социален статут, или са от малцинствени групи. Така героят на нашия разказ е разпределен в Пирдоп.
НЕ ИЗБРАХ САМ ДО ОТИДА ТАМ, НО ЧЕСТНО КАЗАНО СЕ ЗАРАДВАХ. ВИНАГИ СЪМ ХАРЕСВАЛ ПО-МАЛКИТЕ ГРАДЧЕТА И СЕЛА, ОСОБЕНО ПЛАНИНСКИТЕ.
За населените места от калибъра на Пирдоп, сме свикнали да казваме, че времето е спряло, надеждата за местните младежи отдавна е изгубена. Всъщност точно това се опитват да променят учителите от програмата. Методите на работа се различават значително от тези на редовите учители – след края на всеки час учителят трябва да бъде наясно до каква степен учениците са усвоили материала, но не и под формата на контролна работа. Евгений обяснява, че на детето трябва да свикне с това без да се плаши от него, без да изпитването като нещо страшно. Друга отличителна характеристика на часовете е поставянето на голяма цел, която трябва да бъде постигната в края на годината. „Аз съм поставил цел на класа, в който преподавам по немски, да направим радиопредаване накрая на годината“, скромно споделя Евгений.
Неусетно разговорът се пренася към цялостните дефицити в българското образование. „Много хора стават учители без да имат нужната квалификация, без да знаят защо са станали такива“, отбелязва събеседникът ни. Според него, другата, не по-маловажна слабост е начинът на финансиране. С видимо отвращение Евгений ни разказва как, особено в малките градове, в които училищата трудно се запълват, децата стават обект търговия между тях. Причината се крие в така наречените делегирани бюджети, според които за всяко записано дете, училището получава 1 500 лева. По този начин то има изгода всяко дете да завърши, губи се всякакъв качествен контрол на образованието и се стига до явлението много абитуриенти да не могат да четат.
Въпреки всички абсурди и предизвикателства, с които се сблъсква той в Пирдоп, не съжалява, че е прекарал последните две години там. Още в началото е предупреден от свой колега, че не може след като човек веднъж вече е бил учител да се откъсне от това призвание. Затова казва, че иска да продължи да бъде ангажиран и да работи с деца, дори и когато в края на учебната година напусне пирдопската гимназия. Въпреки това, не се ограничава и казва, че в момента, в който почувства, че иска да напусне България, би го направил. Но допълва, че дори и тогава би се стремял да е полезен на родината си.
Темата за образованието е тясно обвързана и с политиката. На въпроса, свързан с мнението му за политическата класа у нас, Евгений не обвинява единствено нея за състоянието на държавата. Тя е по-скоро отражение на гласоподавателите, смята той. Ключът към решението на проблема също се крие в образованието.
ОБРАЗОВАНИЕТО Е БАЗА, НА КОЯТО МОЖЕ ДА ГРАДИМ ОСТАНАЛИТЕ СФЕРИ НА ОБЩЕСТВОТО“. ОСВЕН ЧЕ ЕДИН ОБРАЗОВАН ЧОВЕК Е ПО- ТРУДНО МАНИПУЛИРУЕМ, ТОЙ Е И МНОГО ПО- ТРУДНО БИ СЕ ОСТАВИЛ НЕГОВИЯТ ГЛАС ДА БЪДЕ КОНТРОЛИРАН. ДОКАТО КРЪГОВРАТЪТ НА ХОРА И ПРАКТИКИ СЪС СПОРЕН ИМИДЖ ПРОДЪЛЖИ, ИКОНОМИЧЕСКАТА ЗАВИСИМОСТ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА КЛАСА НЯМА ДА БЪДЕ ПРЕОДОЛЯНА. НАШЕТО ПОКОЛЕНИЕ Е АЛТЕРНАТИВАТА. МЛАДИТЕ АКТИВНИ ХОРА ТРЯБВА ДА ОСТАНАТ АНГАЖИРАНИ С БЪЛГАРИЯ. АКО НА ПОЛИТИЧЕСКО НИВО НЯМА ПОЛОЖИТЕЛНИ ИЗГЛЕДИ, ТО НА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНО НИВО В БЪЛГАРИЯ СЕ СЛУЧВАТ МНОГО ХУБАВИ НЕЩА. ИМА ПОХВАЛНИ ИНИЦИАТИВИ, КОИТО ПО-ЛЕСНО МОГАТ ДА БЪДАТ ПРИЛОЖЕНИ, ДОРИ ОТКОЛКОТО В ГЕРМАНИЯ.
Говорим си за политиката в Германия. Евгений разказва, че далеч не всички местни са доволни от управлението на страната, тя не е „имунизирана“ от корупция, но за обикновения германец политиката не е мръсна работа и поради тази причина младежката политическа активност на всяко едно ниво е много по-висока. От своя страна това води до анализиране на политическите процеси на едно по-високо ниво.
Този толкова ценен за нас разговор вече е към своя край, а времето мина неусетно. Общуването с такива млади хора обнадеждава и вдъхновява. Мотивиращо е да видиш, че младите българи имат енергията да се борят срещу посредствеността, клишетата и примиреността. Не се страхуват да се изправят срещу техните многобройни проявления в България. Разпаленото обсъждане на темите продължава и след края на интервюто, а след като се разделяме с нашия събеседник, сме уверени, че добрите примери у нас не липсват.
Източник: Bulgarian History
