Момче чака майка си да се завърне отново. Ръцете му са прозрачни. Направо стъклени. От стискането на химикалката пръстите му са побелели още повече, а вените почти като паяжина оплитат детската длан. Върху белия лист бавно, чертичка по чертичка се появяват букви – малко криви и смешни. Но болезнено искрени. В едното ъгълче върху листа има следа от петънце – малка засъхнала сълзичка. А сега очите на Никола са толкова съсредоточени върху писането, че пространството около него не съществува. Няма никой и нищо. Той е сам – с мислите си, с отчаяното си желание да предаде посланието си максимално точно и ясно върху белия лист.
„Мамо, войниците, които ми прати, се счупиха. Но ти не се притеснявай. Аз ще ги поправя“. Всеки ден Никола пише на майка си. Разказва й за ежедневието си. Пита я кога ще се върне. Защото я чака. Вече четири години. Но досега не е получил нито един отговор.
Никола е на 10 години. Живее с болните си баба и дядо. Сам е. Няма братче, нито сестриче. Любознателен е. Очите му шарят наоколо и попиват всичко. Но вкъщи не говори. Само пише. Вече четири години. Откакто майка му и баща му заминават за Португалия да печелят. До 2006 г. Никола живее с родителите си в малка стара къща в един от кварталите на Плевен. Тогава работи само баща му – на час. Майстор е. Хората от квартала го викат – да сменя керемиди, да поправя улуци, да боядисва. Ама ден върви, два – не. Ту има работа, ту – няма. Майката вече осем години е безработна. Умее да шие. Прави услуги на съседки за някой лев. Но парите не стигат. Изнемогването и гладът довеждат бащата до инфаркт. Лек е, опасност за живота няма. Но тази случка променя всичко. „Мамо, дядо е болен. Баба няма пари за лекарства. Затваря се в стаята и плаче, но аз я виждам. Но ти не се притеснявай. Само още малко да порасна и ще ходя на работа. Ти само си ела“.
Възстановяването е бързо. И решението е взето. Друг изход няма. Гурбет. Някъде. Където и да е. Родителите на майката – Светла и Кирил, продават къщата си на село и идват в Плевен, за да гледат Никола. Майка му и баща му заминават за Португалия. Преди четири години. Идеята е да изкарат малко пари и да се върнат. Ще постоят няколко години. А през това време, докато събират, Никола, баба му и дядо му ще прекарват с парите от продадената на село къща.
Плановете са добри, но нищо от замисленото не се случва. „Беше вечерта през зимата. Има – няма 3 месеца откакто заминаха дъщеря ми и зет ми. Такъв кучешки студ скоро не беше падал. Помня го. Вътре печката бумтеше, ама пак студено беше. Тая вечер с моя дядо даже си мислехме, че дървата няма да ни стигнат. Умувахме да купим нови. Никола спеше. И тогава нещо изтряска. Не можахме да разберем даже какво става. Влетяха някакви, разбиха вратата, събориха ни със стареца – искаха пари. От къщата, дето я продадохме, всичко вкъщи държахме. Много се уплаших, парите им дадох до стотинка“, разказва Светла.
Оттук нататък животът им тръгнал наопаки. С мизерните пенсии едва успявали да свържат двата края – храна, лекарства. Но преди всичко гледали малкият да е добре – нахранен, облечен. Почти всичко за него давали. Виждали, че е умно дете, което обаче много страда за родителите си. В детската градина Никола предпочитал да играе сам, да седне някъде встрани и да рисува. С часове редял пъзели, мозайки. Сглобявал и разглобявал конструктори.
„Тази нощ те сънувах, мамо. Беше много весела и се смееше. Сигурно, за да не плача. Но аз само малко. Толкова много ми липсваш.“
След като няколко месеца Светла и Кирил не получили никакво известие от дъщеря си и зет си, се притеснили наистина. Не знаели изобщо какво се случва с тях. Къде са, живи ли са, здрави ли са, работят ли, имат ли подслон над главите си… „От неизвестността по-страшно няма, от мен да го знаете. Като знаеш, че е жив – радваш се. Като знаеш, че е умрял – оплкваш го. А така? Косите си изпоскубах тогава. Киро болен легна, сърцето му не държи. Аз кръвното вдигнах. Какво ще стане, мислех си, с детето, ако нещо, недай си Боже, се случи с нас? И така беше докато една от село, дето синът й помогна на нашите да заминат, не ми каза, че дъщеря ми е жива“, проплаква баба Светла.
Комшийката от село й разказала, че синът й срещнал дъщеря й в Понта Делгада. Как е попаднала там – не споменал. Била сама, без мъж. Даже първо се направила, че не познава съселянина си. После неохотно разговаряла с него няколко минути, като непрекъснато се озъртала. Казала, че е добре. С мъжа си били разделени – без да обяснява повече. Намерила си работа като домашна помощница, живеела в богата къща. Предала много поздрави на Никола, но нямала възможност да се обади, нито да прати пари.
Познатият се усъмнил в думите й. Така разказал на майка си. Не изглеждала добре, сякаш някой я следи или преследва. Но нищо повече не могъл да направи. Казал, че ще се връща в България, а тя само махнала с ръка и изтичала на другия тротоар.
„Днес баба ми купи букет за госпожата, защото тръгвам в първи клас. Така ми се искаше ти да си до мен, мамо“.
„Никола много страдаше, че майка му изобщо не се обажда. Започнах да събирам пари и да му купувам разни неща – все едно тя ги е изпратила. Не знам грешно ли е, не е ли. Но това за момента ми се стори най-добре. Толкова страдах като гледам как се мъчи това дете. И с годините вместо да забравя, още повече се затваряше. Взе да пише писма – всеки ден по няколко реда. Караше ме да ги пращам. Аз ги вземам, събирам ги. Къде да ги пусна, кажете ми, сили нямам вече“, плаче Светла. И докато разказва дишането й се затруднява. На моменти гласът й хрипти.
„Здравей, Дядо Коледа!
Аз съм едно момче от Плевен и се казвам Никола. И аз си имам мама и тати, нищо, че живея с баба и дядо. Моята мама, когато е била много млада, се е влюбила в моя тати. Мама е била много красива. Мама и тати са се харесали и са се обичали. Но после, когато нямахме пари, те започнаха да се карат. Но и двамата ме обичат, сигурен съм. Само не мога да разбера защо не ми се обаждат вече толкова много време. Мама ми праща играчки, пък нито едно писмо не ми е написала. Но аз съм сигурен, че си има причина. Затова те моля само за едно – да я намериш и да й кажеш, че я чакам. Пиша ти четири месеца по-рано, за да имаш време да я намериш – ако е отишла някъде много надалеч и тя да има време да си дойде. Кажи й, че аз ще работя и ще гледам всички. Само да си е тук.“
Това писмо, което Никола пише , смразява Светла. Тя едва успява да се държи психически. От една страна детето, а от друга – неизвестността за дъщеря й. Светла започва да си мисли, че трябва да потърси професионална помощ за детето, чието състояние, вследствие на раздялата и липсата на комуникация с родителите му, се влошава. Положението става още по-трагично след Коледа, когато логично Добрият бял старец не успява да изпълни желанието на малчугана. Според психолозите състоянието на детето се влошава и те започват да работят с него.
„Ако мина под дъгата, ще стана ли момиче? Дали тогава мама ще се върне? Може би вече не ме обича, защото иска да съм момиче.
Ще полетя към дъгата. Само да я видя. Тя идва след дъжд, нали? Ама все я чакам. Ще дойде, сигурен съм. И тогава…“.
Думите на Никола плашат. Ами ако изведнъж тръгне нанякъде, без да се обади? Ами ако наистина реши „да полети“?
Поглеждам Никола, който седи на кухненската маса и рисува, докато с баба му пием кафе. Поглежда към огрения от слънцето прозорец, после пак свежда глава над скицника. Рисува в черно и кафяво – и слънцето, и кучето, и робота. Защо не използваш и други цветове, пита баба му. Той изправя глава в недоумение. „Така е по-красиво. Жълтото слънце блести прекалено силно и е изкуствено. Така кучето и роботът няма да го харесват. А и аз“, отговаря Никола.
Ръката му е бяла, прозрачна… Почти стъклена… Рисува бавно и внимателно. Скицникът е пълен. Роботи, чудовища, зайци-мутанти, огън от избухнали бомби… Само първият лист е различен. Рисунката там е отпреди две години – „Къщата, в която живеем с мама и татко“.
„Гурбет ли е, смърт ли е… не знам… Къде е дъщеря ми – нямам представа. Вярно ли е, че още е в Понта Делгада, както твърди синът на съседката? Пак я бил видял – наскоро. Казва, че май някакъв мъж я преследвал. Какво стана с детето ми, че и тя дете остави… Поне се успокоявам, че е жива, ама докога… Не тръгвайте на гурбет, не оставяйте децата си – те вече няма да са същите, ако ви няма“, реди Светла. И отново поглежда с любов към Никола. Сега момчето гледа в нищото. И продължава да чака…
Източник: Извънредно
