Моята майка не заслужаваше любов
Моята майка я мразех както никой друг. За да произнесеш такива думи, още повече да ги напишеш, трябва наистина да си много смел. Благодарим на читателите си за доверието, което ни оказват, разказвайки ни за най-големите си болки.
Безспорно всички родители обичат децата си, ако, разбира се, това са нормални родители. Но дали обстановката – социална, политическа и т.н., се е променила много, или индивидуалните психологически характеристики на моите родители са особени, но за мен те са истински УРОДИ, които не подлежат на никакъв психологически анализ.
Честно казано, аз дори не знам какво е това майка. Преди страшно завиждах на приятелките си, защото за тях се грижат, връзват им панделки и ги целуват по бузките. Моята майка винаги е живяла в състояние на ТРАГЕДИЯ.
Нищо не правеше, освен да чака в кухнята с цигара между зъбите пияния ми пастрок.
В очите й непрекъснато имаше сълзи, а като ме видеше, ме засипваше с неприлични думи. Кавгите ни продължаваха по цели нощи. Аз слушах излиянията й, преглъщайки сълзите си, и се мъчех да си уча уроците. Мен никой никога не ме е питал какво са ни дали по математика, какви са оценките ми и имам ли отсъствия. Между мен и майка ми никога не е имало емоционална близост. Като дете аз се мъчех да се сближа с нея, а тя оставаше равнодушна към проблемите ми. Когато поотраснах, категорично ми забраняваше да се виждам с момчета, да водя вкъщи свои съученици и приятелки. Тя винаги беше небрежно облечена, много често вкъщи нямаше нищо за ядене, защото вторият ми баща не си даваше много зор да работи. Майка ми всяка вечер се тръшкаше с какво ще го нахрани, забравяйки, че няма да е зле и на мен самата да сипе нещо. В училище ми се надсмиваха за скъсаните ми обувки, но аз с никого не споделях проблемите си. Минаха много години.
Аз ненавиждах майка си, че живее така, сякаш мен ме няма, и че ме пренебрегва винаги и за всичко. Вторият ми баща е напълно деградирал, но тя, както и преди, само него гледа в очите, напълно забравила за мен.
С една дума – никой не ме е галил по главата. Не го пожелавам на никого. Аз самата, както ми се струва, съм добър и отзивчив човек, имам много приятели, които ме обичат, и уж всичко е наред. Но понякога си спомням за детството и ме лъха такъв студ, че не мога да се съвзема. Както и преди, аз смятам за най-важно нещо на света семейството, макар че никога не съм го имала – такова истинско, каквото то е в общоприетия смисъл. Никога не съм водила вкъщи свои ухажори, защото ме беше срам. Те не знаят какво става в семейството ми. Само понякога ми казват: “Сигурно родителите ти са страхотни хора, щом са отгледали такова невероятно момиче!” В отговор ми остава само да се усмихвам, скривайки истинските си чувства.
Евгения
Източник: Лична драма
