Не е за всеки да обича дете, което не е негово
Не е за всеки да обикне детето, което не е негово. Винаги съм се възхищавала на хората, които приемат изоставени деца в семейството си. Тази дейност не е за всеки. И за съжаление, не всичко се прави от добри намерения. Понякога приемните родители са просто алчни хора.
Преди около 15 години в градчето ни дойде да живее младо семейство с две малки момичета. Хората бяха много учтиви и любезни. И както бързо успяха да се сприятелят със съгражданите ни, така и бързо отвориха свой магазин. А в провинцията това е рядкост. Най-близкият магазин беше на три километра и всички се радвахме, че вече няма да се налага да вървим толкова път. Момичетата не учеха в местното училище, затова не общуваха с нашите деца. Изминаха може би десет години и семейството осинови две кръгли сирачета – момчета на около пет или шест години. Всички се възхищавахме на тези добри хора и ги считахме за пример.
Но странното беше, че семейството не пускаше децата извън къщата. Понякога ги виждахме в градината, а друг път – в колата на баща им. След известно време в градчето ни се откри нов магазин, който даваше на версия, затова беше предпочитан от съгражданите ни. Притиснати от конкуренцията, семейството с осиновените деца, се принуди да премести бизнеса си в съседния град. Останали без надзор, момчетата започнаха да се разхождат самички по центъра на града. И двамата бяха облечени в окъсани момичешки дрехи, а едното носеше скъсани сандали. Слаби, недохранени, нещастните момчета предизвикаха подигравките на останалите деца. Видимо момчетата се чувстваха неудобно. Със съседката се скарахме на немирниците и решихме да дадем нещо на момчетата да хапнат. Цяло лято децата тичаха по улиците, а добри хора ги хранеха. Разбира се, имаше и такива, които ги използваха и им даваха храна само ако са извършили някое “добро” дело.
Лятото свърши и момчетата започнаха училище. Един ден учителят им публично се оплака, че децата ходят мръсни, гладни, и нямат пари да си купят закуска, а когато ги попитал как се грижат за тях осиновителите им, те отговорили, че малко по-добре, отколкото в сиропиталището. Възмутените съседи поискаха сметка от приемните родители за немърливите им грижи, но в резултат те забраниха на децата да ходят на училище.
Ето как живеят тези деца. За тях най-голямата радост е, че не са в сиропиталището. По-късно разбрахме, че момчетата всъщност имат наследствени жилища от покойните си родители. Очевидно това е причината за “любовта” на семейството към децата. Разбира се, не всеки може да осинови дете, тъй като не всеки може да обича истински.
Източник: Лична драма
