Не искам да се женя, има много причина за това. Пиша това писмо, не за да търся съчувствие. То ми трябваше, когато бях 7- годишен и родителите ми се разведоха. Защото докато възмъжея, аз страдах и носех в душата си вината за тяхната раздяла. Вече в пубертета, обзет от гнева за предателството им спрямо мен, си зададох логичния въпрос:
Защо в съда питат само двамата съпрузи дали са съгласни да се разведат, а не искат и мнението на детето им? Казвам го, тъй като съм повече от сигурен, че ако то ги погледне в очите и заяви разплакано, че не иска от утре мама и татко да живеят отделно и да вижда единия от двамата веднъж в месеца, може би ще ги трогне и ще ги накара да се замислят.
Изключвам случаите, когато са налице непреодолими причини: насилие, побой, алкохолизъм, склонност към престъпления и зависичости и пр. Говоря за големия процент от разводите, при които поводът е, представете си, несходство на характерите или нова любов. Е, как става така?!! Нали, за да стигнат до венчилото , мъжът и жената са се запознали, влюбили, опознали и сами са решили да узаконят връзката си, създавайки семейство и деца.
Нито са били недорасли и недоразвити, нито някой ги е насилвал да сключат брак. Да сте виждали сватбени снимки с намръщени и разплакани младоженци? Няма такъв случай! Всички се усмихват щастливо, прегръщат се и се целуват… И само след няколко години се проявяват лошите черти от характерите им, започват скандалите и вече не могат да се понасят!?
Или пък единият от двамата среща този път „истинската“ си любов и бракът отива по дяволите. А с него и съдбата на детето им!!! Лично аз – тогава 7-годишен, уплашен и нещастен, нямах обяснение за поведението на родителите си, а когато пораснах, бе безсмислено да ги питам.
И двамата вече имаха нови семейства, нови деца и проблемите ми идваха от Онзи (съпругът на майка ми) и Онази (съпругата на баща ми). Така ги кръстих навремето и никога не се обърнах към тях по име, карам без обръщение. Заради тях никъде не се почувствах в свои води.
Бяха две отделни, неконтактуващи помежду си семейства и ми идваха в повече. Освен това ми се повдигаше, като гледах как родителите ми демонстрират влюбеност с новите си партньори. Признавам, не се привързах към природените ми братче и сестриче, дори се дразнех, когато майка ми ми натрапваше да дундуркам ревливото й момиченце, а баща ми пък не спираше да ме убеждава как след време, като порасне малкият му син, ще ми бъде най-добрият приятел. Е, не се получи!
Бях 13-годишен, когато отношенията ми с Онзи дотолкова се влошиха, че за да запази втория си брак, майка ми се опита да ме прехвърли на баща ми. Онази обаче категорично отказа да ме приеме в дома си, грижите за едно дете и за дома й стигали и той, притиснат от обстоятелствата, ме заведе при дядо – неговия баща, който след смъртта на баба живееше сам. Така най-сетне отново почувствах родителска опора и истинска – мъжка любов.
Старецът беше добър, супер интелигентен, много търпелив човек и не криеше обичта си към мен, с което от първия ден бръкна в наранената ми и жадна за внимание душа. За първи път се чувствах задължен да даря радост някому и да се отблагодаря за спокойствието и грижите, които получавах. Амбицирах се да докажа, че не съм проблемното момче, което носи само неприятности на родителите си и семействата им, и само за няколко месеца оправих бележките и поведението си в училище.
А когато започнах да нося редовно шестици и да просълзявам дядо, подавайки му бележника си, разбрах колко малко трябва понякога, за да направиш близкия си човек щастлив. По същата причина после си напънах задника и влязох в езиковата гимназия – само и само да не го разочаровам и да сбъдна мечтата му да уча. Вероятно покрай неговото стареене аз израснах неусетно и бързо, и на 16 вече се чувствах мъжът, но дядо продължаваше да е умът и мъдростта в малкото ни сплотено семейство.
Доставяше ми удоволствие да го отменям в тежката физическа работа, в замяна на това той ме глезеше с уменията си в кухнята. Единствените ни конфликти бяха заради нежеланието ми да посещавам домовете на родителите си. Все ми говореше, че кръвта вода не ставала и не бивало да късам връзката с корените си… Сигурно майка ми и баща ми искрено са искали да ме виждат от време на време, но аз не понасях Онзи и Онази, пък и те не криеха „топлите“ си чувства към мен.
Когато, за да не разстройвам дядо, приемах поканите, после се връщах изтощен от натрупаните вътре в мен емоции, които с усилие задържах. Атмосферата и в двата дома винаги бе напрегната и фалшива. Бяхме като актьори със заучени роли, които чакат с нетърпение след края на представлението завесата да падне и всеки да поеме по пътя си…
След смъртта на дядо сведох до минимум тези протоколни гостувания. Вече отивам само на празници, стоя малко и се извинявам с неотложни ангажименти. Сестра ми завърши университет, работи, дори си има сериозна връзка, а брат ми е още студент. Като по написан сценарий, приказките и в двете семейства се въртят единствено около житието-битието на „децата им“ и аз се чувствам страничен наблюдател. Разбирам ги – по този начин избягват темите, в които трябва да се впише и моята персона. Нямам нищо против, дори ми е по-удобно, че не се ровят в моя живот.
Доволен съм, че преди три години дядо умря щастлив и спокоен, защото ме видя дипломиран инженер, с кариера във фирмата, в която и сега работя, с възможности да пътувам и да осмислям бъдещето си. Беше горд, че няколко поредни лета го заведох на почивка – в Италия, Испания, Гърция, Турция. Само едно негово желание не осъществих приживе: да ме види женен и се порадва на правнуче. Но това нямаше как да се случи, дори и да станеше столетник.
Нямам вяра нито на жените, нито на себе си. Замисля ли се по въпроса, пред очите ми винаги изплуват моите безотговорни родители. Клели се във вечна любов и вярност, а с лека ръка създадоха нови семейства и деца, без да си дават сметка какво причиниха на невръстния си първороден син…
Затова никога и за нищо на света няма да се оженя. Нормален мъж съм на 35, зад гърба си имам няколко продължителни връзки с интелигентни и умни жени – задължително разведени и с отгледани деца, които не напират за брак и нови бебета. В този живот всеки носи своя кръст, аз моя – също.
Източник: Лична драма
