Не лъжете близките си, защото истината ще изплува все някога. Пиша това писмо, за да кажа на всички читатели на любимия си вестник – никога не лъжете близките си хора. Рано или късно истината винаги излиза наяве, а последствията от това са твърде болезнени и могат да преобърнат живота ви на 180 градуса. Родена съм в малък град, в семейството на неудачници. Майка ми е снабдителка в едно училище, а баща ми – железничар.
Двамата са свикнали с мизерния си живот и единственото удоволствие на мама е да клюкарства със съседките и да се кара със сестрите си, а на баща ми – да се напие, като се върне от работа. А аз от малка съм много амбициозна. Обичам да чета и от първия до последния клас бях пълна отличничка. Като гледах родителите си, понякога си мислех, че съм осиновена. Не можех да повярвам, че тези смачкани хора са истинските ми майка и баща. Та аз не приличах по нищо на тях!
Колко пъти съм плакала пред една от сестрите на мама, защото знаех, че за нищо не мога да разчитам на нашите и те едва ли щяха да се съгласят да продължа образованието си след гимназията. Леля ме успокояваше и казваше аз да се подготвям за кандидатстудентските изпити, а тя щяла да измисли нещо. И наистина измисли! Не знам как успя да подлъже майка ми да й направи пълномощно и продаде част от наследствените им земи край морето. Парите, които ми преведе по сметка, щяха да ми стигнат не за 5 години студентски живот, а за 20!
Малко преди да замина за София, тя ми каза: „Елена, от тук нататък всичко е в твоите ръце, моето момиче. От теб зависи ще станеш ли човек, или ще се пуснеш по течението на лекия живот!“ Запомних завинаги тези думи, защото е много лесно за едно 19-годишно момиче да се подлъже и да стъпи накриво, когато знае с каква сума разполага в банката.
След абитуриентския си бал казах на нашите, че заминавам за София, повече да не ме търсят. Е, обещах да се обаждам от време на време, но нямах никакво намерение да им обяснявам как така ще уча, като не са ми дали и лев. Наех си квартира още с пристигането си в София, намерих си и работа. Когато ме приеха, не напуснах, а се уговорих с шефовете от октомври да работя на 6 часа. Започнах нов живот и оставих миналото зад гърба си, все едно никога не е съществувало.
На колегите си от университета казах, че родителите ми са лекари и никой нито за миг не се усъмни. Заплатата ми стигаше да плащам разходите по тавана, на който живеех, и да се храня. А и от време на време теглех от лихвите по сметката си.
Звънях на нашите два пъти месечно по телефона, но не личеше твърде да им липсвам. Нали не им исках пари! Чувах се и с леля. Единствено тя знаеше какво наистина се случва с мен и адреса ми. Бях й го дала за всеки случай.
В трети курс се влюбих във Владо. Беше с две години по-голям от мен и също ме обичаше. След 6 месеца заживяхме заедно. А когато се дипломирахме и започнахме работа, заговорихме за женитба. Помолих го обаче да не бързаме със сватбата. Умирах от ужас, че трябва да го запозная с родителите си и да му кажа истината за тях, защото и той – като всички – мислеше, че са лекари. Веднъж на 3-4 месеца го лъжех, че се прибирам при тях, а всъщност ходех за уикенда или в Самоков, или до Копривщица, или до Пловдив.
Накрая, когато вече нямаше как повече да отлагам, заявих, че заминават на работа в чужбина и че няма как да ги запозная, защото всичко е станало много набързо. Но пък са ми дали пари за малко жилище като сватбен подарък. Сумата от онези морски имоти щеше да стигне дори за два двустайни апартамента в приличен софийски квартал. Владо повярва, а аз спечелих още няколко години спокойствие. Решихме и да изчакаме още малко със сватбата, но да започнем да търсим жилище.
Една сутрин, още в 7, на вратата се позвъни. Отвори Владо. И чух, че говори с някакъв мъж, чийто глас ми се стори познат.
Изтръпнала, си наметнах нещо и излязох. За мой ужас беше баща ми. Небръснат, с мръсни дрехи и вонящ на алкохол той се спусна да ме прегръща, ала аз го отблъснах. Започна да ме пита какво става с парите от имотите. Притиснали леля и тя признала, че преди 10 години продала част от тях, за да мога да се изуча. Та сега идвал да иска половината от тях, защото това били много пари и двамата с майка ми щели да си живеят предоволно с тях, без да работят. Владо стоеше и слушаше, а аз не смеех да го погледна. Още докато се разправях с баща си, той влезе в спалнята и го чух, че отваря гардероба. След малко се появи с два сака и без да каже и дума, си тръгна. Нямах сили да го спра. Такава лъжа като моята не се прощава.
Заведох баща си в банката и там се разбрахме, че на части ще му преведа половината пари. Той, разбира се, остана доволен и бързо-бързо си тръгна.
Сега съм сама. Имам пари, които не искам, и искам мъжа, когото повече няма да имам.
Елена
Източник: Лична драма
