Не мога да понасям злато от онзи случай в миналото ми. Един ден, когато всички отидоха на работа и вкъщи останахме само аз, тя и моята двумесечна Гергана, свекърва ми влезе да се къпе. Аз приспивах малката и съм задрямала заедно с нея. Събудих се от виковете на старата – крещеше нещо, дори не разбирах какво. Излязох да я помоля да не буди бебето, а тя буквално се нахвърли да ме скубе и бие. Най-сетне ми стана ясно, че преди да влезе в банята, свекърва ми си оставила златните бижута – синджир, обеци и два пръстена на масичката в хола, а когато излязла, тях ги нямало.
Обвиняваше ме, че съм й ги откраднала. Оправдавах се, че не съм излизала от спалнята през това време, но тя не искаше да ме чуе. Когато Борис се прибра от работа, майка му ме наклевети. Плаках и се клех, че не съм докосвала златото. Той като че ли ми повярва, но нещата между нас тръгнаха зле. Тя непрекъснато го навиваше, че съм крадла, че съм влязла в дома им, за да ги обера. Няколко пъти го сварвах да рови в чантата ми или в гардероба, а само след седмица в прав текст ме попита дали все пак не съм взела бижутата на майка му. Нямало кой друг да е, след като сме били само двете. Може пък случайно да съм се изкушила. Това беше капката, която преля чашата на търпението ми. Събрах си багажа, взех си детето и отидох при нашите.
И най-странното е, че Борис нито веднъж не дойде да ме потърси или да види дъщеря си. Сигурна съм, че бившата ми свекърва не му е позволила. С него се срещнахме само още няколко пъти, в съда. Разведохме се, аз се преместих да живея в по-голям град и сама отгледах детето си.
Чувах, че бившият ми се пропил, женил се още 2-3 пъти, но никоя от жените му не издържала повече от година под един покрив с майка му. Брат му също се развел и станал алкохолик, децата му не искали да го видят. Свекър ми починал, а свекърва ми боледувала.
През това време аз завърших висше, станах икономист и направих добра кариера. Купих малък апартамент и кола, макар и на старо. Не знам дали защото разказах всичко на Гергана, но и тя, и аз не понасяме златото. Имаме какви ли не бижута – сребърни, с красиви полускъпоценни камъни или просто дрънкулки, но никога не се изкушихме да притежаваме нещо от благороден метал. Дори за абитуриентския бал тя не пожела да й купя златен пръстен или гривна. Макар че израсна без баща, а може би тъкмо за това, детето ми излезе свястно. Учи и работи, има си приятел, много ми помага във всичко.
Неотдавна обаче се случи нещо, което за пореден път ме върна към онази история. Обади ми се Борис и горещо ме помоли да отида у тях. Майка му била много зле, умирала и искала да ми каже нещо много важно. Отначало отказах, но после ме загложди любопитството – защо пък толкова съм притрябвала на жената, която ме изгони като мръсно коте от дома си. Запалих колата и отидох. Тя лежеше и дишаше тежко. Говореше тихо, едва я чувах. Отдавна разбрала кой откраднал бижутата й, но така и не посмяла да го признае нито пред съпруга си, нито пред Борис, камо ли пред мен или някой извън къщата.
Съвсем случайно научила, че големият й син дължал много пари, които проиграл на комар. Притиснала го и той си признал, че в онзи проклет ден влязъл тихо и отмъкнал златото й. После го продал и си върнал задълженията. Тя му крещяла и го удряла, но му наредила да не си отваря устата нито пред брат си, нито пред баща си. Чак сега си дала сметка, че е провалила живота и на двамата си сина. Най-много съжалявала, че е извършила грях към мен. Молеше ме само да й простя, за да й е по-леко, когато си тръгва от този свят. Кимнах с глава, за да си отиде спокойна, но душата ми никога няма да й прости.
Райна
Източник: Лична драма
