Ненавистта към дъщеря ми беше голяма
Ненавистта, която изпитвах към моята дъщеря беше огромна. Така започва моят разказ. Пиша ви това писмо, защото съм гневна – на дъщеря си, на света, на себе си. Бях само на 16, когато един мъж, доста по-голям от мен, ми завъртя главата. Влюбих се безпаметно, направо бях полудяла. Измъквах се тайно вечер от вкъщи, когато нашите заспяха, и тичах при него. Той стана първият мъж в живота ми и все ми повтаряше, че съм най-специалната от всички досегашни жени, които е имал, защото съм му подарила девствеността си. Твърдеше, че винаги ще сме заедно. Когато забременях обаче, изведнъж забрави всичко и изчезна. Остави ме сама, с бебе в корема, изплашена, влюбена, наранена и незнаеща какво да прави.
Докато се реша да кажа на нашите, че съм бременна, стана твърде късно за аборт. Баща ми крещеше, заплашваше, псуваше, мама само плачеше, но станалото беше станало и не можеше да се поправи.
Трябваше да родя детето. Някак преглътнахме срама от роднини и съседи, от съучениците ми в училище. Естествено, трябваше да напусна и да запиша вечерно.
На 17 станах майка. Тежестта от грижите по дъщеря ми Надя падна основно върху плещите на родителите ми, защото самата аз бях още дете и не можех да се справя с бремето на майчинството. Освен това трябваше и да уча, за да взема поне средно образование. Хубава съм и винаги съм била заглеждана от мъжете. И във вечерната гимназия около мен се завъртяха няколко, но като научеха, че вече имам дете, бързо се отдръпваха, на никого не му се гледаше копеле. Всички търсеха свободна жена. А аз и не можех да излизам много-много. Майка ми и баща ми се грижеха за Надя, но ми даваха да разбера, че и аз трябва да понеса отговорността си и често отказваха да остават с нея вечер, когато се дипломирах и започнах работа.
Понякога плачех заедно с малката, защото ми беше мъчно за мен самата. Лекомислено бях съсипала живота си, не – тя го беше съсипала със своето появяване. Обвинявах нея. Връстниците ми излизаха навън, забавляваха се, повечето станаха студенти, обикаляха България и света, а аз трябваше да си стоя вкъщи и да гледам дете.
Минах през много връзки, ала така и не задържах един мъж до себе си. Ей така се изнизаха годините. Надя порасна. Всички казваха, че е красавица като мен. Сама го виждах и дори й завиждах – за младостта, за свободата, която имаше, за това, че не направи моята грешка да си загуби ума по някого. А след като стана на 18, вече я приемах като съперница. Двете много си приличахме и често ни питаха дали сме сестри. Когато разберяха, че сме майка и дъщеря, се учудваха и винаги акцентът на вниманието падаше върху нея, а аз оставах встрани и умирах от бяс.
Затова започнах да й отмъщавам – че заради нея отново останах на заден план. Когато доведеше някое момче вкъщи, винаги гледах да му завъртя главата. Не беше трудно да омая връстниците й – всички знаят, че младите момчета си падат по по-зрели жени.
А аз дори не бях зряла, а по-скоро много млада. Постарах се да преспя с всяко от гаджетата й. Показах им тънкостите на секса. Тя така и не разбра защо всички я изоставят. Гледах я, че страда, и мислено тържествувах. Казвах си: „Боли те, моето момиче, нали? Ти провали живота ми, сега ще си платиш!“
Само че последния път тя ме хвана с момчето, с което излизаше повече от година. Него най-трудно свалих, но все пак успях. Когато ни видя голи в леглото, Надя не каза нищо. Не се развика, не се разплака, просто отвори гардероба и докато я гледахме, чудейки се как да прикрием голотата си, напълни една чанта с дрехи и каза сбогом и на двама ни.
Сега живее при родителите ми, а аз съм сама. Нито един от тримата не желае да разговаря с мен и ме обвиняват. Но нима на мен ми е лесно? На 38 съм, все още хубава и гледам как годините се изнизват. Какво видях от този живот? Едно голямо нищо! Нямах мъж, който да е край мен и да ме глези, защото трябваше да се грижа за Надя. Всички се отдръпваха именно защото имах нея. Ето затова изпитвам ненавист към дъщеря си – появи се в живота ми неканена и разруши всички пътища към моето щастие.
Маринела
Източник: Лична драма
