Непознат мъж ме очарова
Непознат мъж ме очарова. Така започва историята ми. Здравейте, ще се нарека Жана. На 42 години съм, омъжена, имам две деца. Пиша ви, за да ви разкажа как една забранена, но щастлива любов 10 дни в годината ме спасява вече 10 години.
Лятото на далечната 2005-а паднах лошо и си счупих крака. Докато чаках в „Пирогов“ сама, защото мъжът ми беше в командировка зад граница, се запознах с Красимир. Той пък беше счупил ръката си. Случи се така, че попаднахме едновременно в кабинета на травматолога и заедно ни изпратиха на рентген. Вместо санитаря, Красимир беше този, който буташе количката ми и се шегуваше, че сме точно куцо и сакато. Въпреки болката, се разсмях и когато той ми помогна със здравата си ръка да стана, усетих как по тялото ми се разлива топлина и настръхнах.
Да, пожелах този непознат на най-необичайното място. Усетих как се изчервявам и се притесних да не би да е усетил вълнението ми. Той обаче не даваше вид нещо да е забелязал. Влязох първа за снимка и после, когато ме отведоха обратно в кабинета, повече не видях доброволния си придружител. Изкарах доста време в болнични и когато ми свалиха гипса, ми дадоха направление за санаториума в Поморие. Бабите поеха децата, мъжът ми ме закара с колата и така се озовах на морето в началото на август. Хем ми беше хубаво, хем странно, защото за пръв път оставах сама – без мъжа си и децата, и някой друг се грижеше за мен. Когато влязох в столовата, сърцето ми трепна, защото на една от масите забелязах мъжа от „Пирогов“. Той също ме видя и ми помаха. Така съдбата за втори път ме срещна с Красимир.
Той изобщо не скри радостта си, че отново ме вижда, и задържа повече от приличното ръката ми в своята. След вечеря Красимир ме покани на разходка по брега. Вървяхме боси по пясъка, а той ми събираше миди и охлювчета. Когато съвсем се стъмни, седнахме под един от чадърите до крайбрежния бар. Откъм морето подухваше лек бриз и Красимир ме прегърна. Не се отдръпнах, а се сгуших в него. Топлината на телата ни се сля в едно и след миг устните му потърсиха моите. Сякаш бяхме сами не само на онзи плаж, а цялата Вселена принадлежеше единствено на нас, двамата. Целувахме се като тийнейджъри, открили за пръв път любовта.
Следващите 10 дни бяха най-вълшебните в живота ми. С Красимир бяхме неразделни. Не можехме да се наситим един на друг и бързахме да споделим нежността си. И двамата бяхме семейни, но сякаш имахме негласна уговорка да държим близките си далеч от това, което се случва между нас тук и сега. То не ги засягаше, нямаше да повлияе и на отношенията ни с тях и случващото се щеше да остане в Поморие.
Пътувахме до София заедно и малко преди автобусът да влезе в Централна автогара, за последен път докоснахме ръцете си. Вече се бяхме уговорили, че догодина по същото време отново ще бъдем заедно на брега на морето. Слязохме като напълно непознати и аз се втурнах към съпруга си, който ме чакаше. С крайчеца на окото си видях как красива млада жена го целува за добре дошъл, а малко момиченце увисна на врата му с викове: „Тате, тате!“
Годината до следващата ни среща се изниза неусетно. Тръпнех от вълнение дали той няма да ме забрави, дали не се е отказал, дали не си е намерил друга. Не го потърсих обаче – бяхме се разбрали в останалото време да не се виждаме и чуваме, то принадлежеше на семействата ни.
На уречената дата, когато се качвах в автобуса за Поморие, видях на една от задните седалки две очи, вперени в мен, и се усмихнах. Красимир беше тук, не ме беше забравил. Помолих спътника му да сменим местата си и по време на целия път не пуснахме ръцете си. Почти не говорехме. Думите бяха излишни…
И тази година за десети път ще отпътувам към града, на 20 километра от Бургас, който благосклонно ни приютява. С Красимир ще отпразнуваме стотния ден от любовта ни. Не искаме нищо един от друг – само да се обичаме. Тези десет дни в годината ни спасяват и ни правят по-добри и по-силни.
Държат ни живи и щастливи, защото са нашата приказка, която всеки път дописваме. Отдавна не се питам дали ще ме чака, защото знам отговора. Знам и още нещо – с Красимир ще пътуваме до Поморие дори когато косите ни побелеят. И ще отнесем тайната си любов в отвъдното, където отново ще се срещнем и хванати ръка за ръка, ще останем завинаги заедно.
Морското момиче Жана
Източник: Лична драма
