Нещастното ми детство беше моя тайна. Навярно съм й се сторила грозна, не знам. Но собствената ми майка не е пожелала да се грижи за мен и да ме обича. Така и израснах – сама и отритната от всички. Бях различна от другите, „нормалните” деца, които имат свое семейство, но реших да направя това различие мое предимство. Учих и се трудих много, постигнах много и сега имам хубава професия.
Съпругът ми не знаеше за моето нещастно детство, все казвах, че родителите ми са починали преди време в катастрофа. Всичко си беше добре и щастието живееше в нашето семейство. Преди няколко месеца обаче всичко рухна. Някой разказал на мъжа ми за миналото ми на изоставено дете и се почнаха проблемите. Той вече не искаше да живее с мен, все му пречeх, настрои се дори и срещу детето. Все ми повтаря, че съм второ качество човек и трябва да се махам от живота му, да съм си вземaла и детето.
Опитвам се да говоря с него, но нищо. Той е непреклонен – аз и детето трябва да се изнесем от семейното ни жилище, за да може той да намери своето истинско щастие другаде, далеч от нас. Детенцето ни е с ДЦП и иска специални грижи, ако остана сама, няма да мога да се грижа добре за него. Нашият татко сякаш вече не го интересува. Все повтаря: „Давай го някъде да се грижат за него, ти знаеш къде, нали си раснала по такива места и се махай“. Съсипала съм му била живота с моето минало на изоставено дете и с болнавото момче, което съм му родила.
Аз нямам вина за нищо, не съм виновна, че майка ми е била безотговорна. Аз не съм такава, като нея. Искам да се грижа за своето дете и няма да го изоставя, но момченцето ни има нужда и от баща си. Има нужда да живее в щастлив и спокоен дом. Детето ни сега е на пет годинки и засега няма психични отклонения в развитието си. Лекарите казват, че прогнозите са добри и е малко вероятно детето да започне да изостава в развитието от връстниците си. Лошото е, че няма къде да отида, нямам родители, нямам си никого.
Мислех, че съпругът ми ме обича и това е достатъчно. Не му бях казала, че никога не съм имала семейство, защото се срамувах, срамувах се, че някоя си там жена, т.е майка ми ме е изоставила като бебе. Сега плача почти непрекъснато и се чудя къде да се изнеса с детето. Вярно, взимам добра заплата, но ако останем сами, без подкрепата на съпруга ми и родителите му, едва ли ще мога да работя и да се грижа за детето си. Боли ме, боли ме, защото нямам свое семейство, защото всичко е било измама…
Източник: Лична драма
