Някой ден ще разбера, че вече нямам нищо
Някой ден ще стана от сън и ще осъзная, че животът ми е провален. Животът обича да си прави шеги, понякога болезнени и съдбоносни. Срещата ми с Александър приличаше на хлътване в лабиринт – влязох веднъж и после години търсих правилния път, по който да изляза от там. И досега, вече 6 години, няма измъкване. А тази история започна наистина драматично и дори без намек за любов.
Беше топла септемврийска вечер, която можеше да е чудесна, ако изведнъж не открих, че съм си загубила портмонето. В него освен малко пари бяха кредитната карта, личната карта и пропускът за работа. Вкъщи обърнах наопаки чантата и джобовете си – напразно, от портфейла ми нямаше и следа. Хванах се за главата – как ще изкарам до заплата, плюс цялото тичане за нови документи.
Накрая се разплаках от безсилие. Бях страшно ядосана на целия свят и когато се звънна на вратата, не се помръднах да отворя. Но звъненето продължи настойчиво. Скочих, без дори да помисля как изглеждам с размазан грим и разрошена коса. Дори не ми хрумна, че може някой да е намерил портфейла ми.
На вратата стоеше прилично облечен мъж на около 40 и нещо. Изглеждаше толкова сух и безличен, че понечих директно да хлопна вратата под носа му. В последната минута обаче осъзнах, че този човек ми подаде портмонето. Не вярвах на очите си. Бързо го отворих и като видях, че всичко си е на мястото, поканих на кафе добрия човек. Засипах го с благодарности, а той, като се усмихна широко, ми заприлича на момчето, в което бях влюбена в 9-и клас. Ето така съдбата свърза живота ми с Александър.
Седмица по-късно отново се срещнахме, този път по негова покана. Скоро след това станах негова любовница. Без да го питам, призна, че има съпруга и две дъщери.
В онзи момент открих, че дори фактът, че е женен, не може да ме откаже от този мъж. Александър не изрече нито една лъжа – че не обича жена си, че спят отделно, че мисли за развод, че ме обича и нашата любов ще го кара да вземе крайното решение… Нищо такова не каза и може би точно затова все повече се влюбвах в него. Не задавах въпроси, не плачех, не демонстрирах колко страдам, не го притисках с молби, не поставях условия. Просто го обичах.
До онази вечер, когато реши да направи купон за своя 50-и рожден ден. Настояваше да отида и аз, без мен щял да се чувства отвратително. Колкото и да повтарях, че за мен ще е кошмар да седя на една маса със семейството му, не можах да го убедя. Искал да ме вижда между приятелите си, част от които наистина познавах. Нямало да е престъпление да ме покани на танц и така да ме усети в ръцете си. Кой би заподозрял какво се крие точно в нашата наздравица… Накрая се предадох. Изобщо не подозирах колко ще ми е трудно да стоя далече от него, да крия чувствата си, да му честитя официално, да гледам как стои до жена си и как на техните ръце проблясват брачните халки. Едва дочаках да си тръгнат гостите, които познавах, за да ги последвам. Прибрах се у дома сама и за първи път се замислих как ще продължи тази наша любов и какво ще ни донесе оттук нататък.
Признанието на Александър, че е разказал за мен на съпругата си Силвия, тотално ме обърка. Кой мъж признава, че изневерява? Обясни ми, че жена му имала силна интуиция и вероятно затова единствено за мен от гостите попитала коя съм. И той й казал, че е влюбен в мен и връзката ни е от две години. Тук дойде следващият шок – Силвия не се разкрещяла, не се заканила да ни разкаже играта, не го молила, не го заплашвала с децата. Проявила учудващо разбиране към чувствата му. Дори не възразила да продължи връзката ни. Поставила само едно условие – да не се развеждат. Макар да не вярвах, че има и такива съпруги, си отдъхнах. Поне няма да се стига до скандали и панаири.
По-късно се запитах дали това не е нейната стратегия да ни раздели. Забраненият плод е най-сладък, а аз вече бях „легална“, нека сме заедно, така по-бързо ще си омръзнем. Едва ли е предполагала, че Александър ще живее и с двете ни повече от три години. Отсъствията му от вкъщи обяснява пред дъщерите им с прекалена служебна заетост. Понася да го делим за уикендите и празниците. По никакъв начин не ме тормози, а по всичко личи, че и на него е дала обещаното спокойствие.
Мен обаче ме обзема все по-голяма тревога. Александър скоро направи 53, а аз съм на 33. Колкото обвързана, толкова и свободна. От идеята за нормално семейство се отказах, но от дете – не. Само че пред него не смея дори да спомена, че искам да имаме бебе – и защото го обичам, и защото съм нормална жена, и защото идва време за последния влак… Знам, че този мъж долавя всяка моя мисъл и чувство. Но се прави, че не забелязва бурята, която бушува в мен. И това прави договорката с жена му още по-съмнителна. Оставила го е да се напалува, но дискретно. Само най-близките му приятели знаят тази история. Пред другите той е съвършеният съпруг и баща. Напоследък няколко пъти му казвам, че връзката ни осакатява живота и на тримата. Все питам на кого е нужен този театър.
Преди няколко дни най-сетне получих отговор от Александър: “Разбираш ли, Мила, разводът ми би опорочил всичко. Със Силвия ще се превърнем във врагове, докато делим имотите, парите и децата си. Ще се намразим, ще воюваме, сякаш никога не сме се обичали. Не искам дъщерите ми да стават свидетели на това. Същото цели и жена ми, затова приех условието й. Освен това тя не иска да я съжаляват, че е изоставена. Няма да понесе да шушукат зад гърба й, че имам красива млада любовница. Дължа й поне това – да запазя името и достойнството й…“ Сякаш аз нямам име и достойнство?
Все по-често се питам какво ще се случи с нас в бъдеще. Дори да не си омръзнем, дори Силвия да не ни пречи по никакъв начин, животът ще ни раздели. В неговото семейство ще се случват много събития, които ще го връщат при жена му и децата му. Ще намира време и за мен… но все по-малко. Моите дни и нощи ще стават все по-празни, защото все по-малко неща ще ни свързват. Чувствата ще избледнеят, сексът ще става все по-малко страстен и ще го правим все по-рядко – просто природни закони. Няма да имаме дете, което да ни държи един за друг.
И в един хубав ден ще се събудя, ще се огледам и ще изкрещя с ужас, че нямам нищо! Нищичко! За разлика от Силвия. Просто всичко е на нейна страна. И тя е достатъчно умна, за да го осъзнае навреме. А аз едва сега разбрах, че чрез мен върза съпруга си още по-здраво за себе си. Както и да го гледам и умувам, в цялата тази история има само един прецакан и това съм аз. Ясно е като бял ден – жена му спечели играта, любовницата загуби. Всичко.
Мила
Източник: Лична драма
