Омъжих се, защото исках дъщеря ми да има баща
Омъжих се, защото исках дъщеря ми да има баща. Целият ми приятелски кръг смята съпруга ми за идеалния мъж – и може би са прави. С Димо се запознахме година след като се разведох с първия си съпруг. Тогава ми се струваше, че е време да сложа кръст на личния си живот, защото кой би харесал самотна майка с дете? Повечето мъже се ограничаваха до редки срещи, разходки в парка, скромни вечери, но станеше ли въпрос за нещо по-сериозно, никой не искаше да се ангажира с брак и отглеждане на чуждо дете. С втория си съпруг се запознах в дома на моя приятелка, а два месеца по-късно Димо ми предложи да се оженим. И точно преди сватбата Станислав, колегата от съседния отдел, започна да флиртува с мен. Познавахме се отдавна и в интерес на истината много го харесвах. За него казваха, че е душата на компанията – весел, усмихнат, интелигентен, с чувство за хумор.
Знаех, че е ерген, но не съм си представяла, че би се влюбил в жена като мен.
Три дни преди да сключа брак с Димо, той ми се обади и попита: “ Омъжваш ли се?“ Аз отговорих: „Да. “ Значи съм закъснял … – каза колегата и затвори. Още по време на медения ни месец осъзнах, че съм се омъжила за Димо не защото го обичам, а защото обществото ни не толерира самотните майки. Или може би защото исках дъщеря ми да има баща. Колкото повече мислех, толкова повече ми ставаше ясно, че бракът ни никога няма да бъде щастлив. Дразнех се от дреболии, избягвах мъжа си и нарочно закъснявах след работа. А Димо се преструваше, че нищо не разбира и живееше сякаш да изпълнява всеки мой каприз. Една вечер на излизане от офиса срещнах Станислав. Той ми зададе невинния въпрос как е бракът ми, но учудващо за самата мен, студено му отговорих, че не обичам съпруга си, не се интересувам от него и, че искам да избягам някъде с главоломна скорост.
Колегата кимна с глава и каза, че ме разбира чудесно.
Седмица по-късно се срещнахме на чаша кафе. Същата вечер той ме изпрати до нас, ала когато стигнахме, внезапно обърна колата и подкара към дома си… Оттогава двамата се виждахме тайно.Прибирах се късно нощем, а пред Димо си измислях различни лъжи. Той ми вярваше или просто се преструваше. Връзката ми със Станислав се развиваше бързо, както пишат в розовите романи, „страстите бяха в разгара си“.
Едва сега осъзнах, че никога не съм обичала истински – нито първия, нито втория си съпруг. Не ме интересуваше какво ще каже Димо за моите постоянни закъснения, отсъствията ми, не се страхувах, че ще разбере всичко – напротив, направих всичко възможно, за да излезе истината на бял свят и той да ме напусне. Бях влюбена като ученичка. Една вечер не издържах на напрежението и заявих на съпруга си, че искам развод.
Но нещата не потръгнаха, както очаквах. На следващия ден получих писмо от Станислав, в което той ми искаше прошка и ми признаваше, че е срещнал друга жена, в която е влюбен и за която иска да се ожени. Същата вечер Димо ми каза, че още ме обича, не иска да ме губи и е готов да ми прости предателство. Не ме интересуваше.
Продължих да живея с него по инерция, ала душата ми беше мъртва. Не спирах да мисля за Станислав, но не смеех да набера телефонния му номер. Година по-късно разбрах, че в живота на любимия ми никога не е имало жена. Оказа се, че Димо го е помолил да се оттегли и да не разбива семейството ми. Станислав се е показал като истински мъж и е уважил молбата му. Но дори и след като научих истината, не посмях да го потърся. Вероятно гордостта не ми позволи. А можеше да бъдем щастливи. Надявам се, че ако той прочете това писмо ще разбере, че аз не се нуждая от никой друг, освен от него.
Източник: Лична драма
