Омъжиха ме насила, въпреки, че не го исках. Но най-накрая той си тръгна. Блъсна вратата зад себе си и напусна живота ми. Надявам се да е завинаги. Чух го, като слиза по стълбите, да мърмори, че съм нищожество. Сигурно и съседите го чуха, но те бяха свикнали с ежедневните скандали и обиди, които се носеха от дома ни. И да беше ме убил, никой нямаше да реагира. Най-вероятно щяха да си помислят, че това е поредната порция семейни скандали, идващи от апартамента на Стефан и Милка, точно като по новините.
Изчаках стъпките му да заглъхнат, бавно се изправих и отворих нощното шкафче. Там, под купчината сънотворни и успокояващи, в един плик държах две пожълтели и леко намачкани снимки. Снимките на родителите ми. Дълго се взирах в любимите лица, сдържайки чувствата, които напираха да изригнат от гърдите ми.
Някои хора казват, че ако искаш да ти олекне, трябва да плачеш. Но аз вече не можех, бях изплакала всичките си сълзи. Нежно погалих лика на татко, усмихнах се и прошепнах: “Нали ти казах, че съдбата не иска да бъда с този мъж?” Винаги съм вярвала в знаците – тайни, мистериозни, идващи от невидим свят, те ни предупреждават, съветват ни, направляват ни… Пренебрегнем ли ги, ще платим висока цена, както се случи с мен и покойните ми родители.
Преди повече от 10 години тръгнах към родното градче на братовчедка ми Нина, на гости за 3 дни. Още от влака, преди да сляза на гарата, се заоглеждах за нея. Бяхме се разбрали да ме чака. Мернах я на перона, махнах й, тя също ми махна, но после някъде я изгубих в навалицата.
Докато се оглеждах отново за нея, с периферното си зрение изведнъж усетих, че някой ме наблюдава и ме блъсна отзад. Бях вече на перона, обърнах се и първото, което видях, бяха едни сини като морето очи. Мъжът ми се усмихна, неволно се усмихнах и аз. Тръгнах към чакалнята, но вместо Нина отново срещнах онези сини очи. Непознатият бе влязъл преди мен. Пак ми се усмихна, подаде ми ръка и каза: “Здравей! Не си тукашна, нали? Откъде си? Аз съм Стефан. А ти как се казваш?” Русият младеж ме заля с въпроси, които ми дойдоха в повече, затова – без да отговарям – се обърнах и продължих да търся Нина. Накрая с нея се намерихме, прегърнахме се, разцелувахме се. Оказа се, че със Стефан живеят на една улица, познават се.
През следващия ден той не спря да се навърта покрай къщата на братовчедка ми, докато не се съгласих да изляза с него. Половин час след като се срещнахме, заваля пороен дъжд. Прибрах се мокра до кости. На втората ни среща ме опръска кола, която профуча покрай нас, и се върнах да изчистя калта от дрехите си. Трета среща нямаше. Фаталистка съм и вярвам в знаците на съдбата, затова реших, че не ни е писано да бъдем двойка.
Прибрах се в своя град и животът си тръгна в обичайния ритъм. Почти бях забравила за напористия ухажор, когато той сам ми напомни за себе си. Стефан беше взел адреса ми от Нина и една вечер позвъни на вратата. Някак си не бях изненада от неочакваната среща. Приех да се срещнем на кафе, без да имам никакви сериозни намерения за връзка. Наистина, по онова време той беше много красив, но имах предчувствието, че между нас няма да се получи. Стефан обаче не се отказваше. Отнасяше се с уважение към родителите ми, носеше им подаръци, дори ги покани на гости.
И така, докато не спечели доверието и на двамата. Баща ми, чиито корени са от неговия край, се опита да ме убеди, че трябва да се омъжа за това добро момче. Майка ми зае неговата страна и с общи усилия, година по-късно, приех да стана съпруга на Стефан. Не го харесвах, не го обичах, но вече нямах сили да им противореча. Може би защото родителите ми бяха болни и се страхуваха, че един ден ще остана сама, без подкрепа и опора.
В деня на сватбата ни почина наш съсед. Докато излизах, облечена в бялата булчинска рокля, пред другата къща спря катафалка. Какъв по-ясен знак от съдбата можеше да има? За съжаление и това ужасно стечение на обстоятелствата не убеди родителите ми, че този мъж не е за мен.
Изминаха много години. Въпреки че беше заврян зет, Стефан пое контрола у дома. Натрапеният ми съпруг вярваше, че е главата на семейството. С времето започна да изолира родителите ми, караше ги да стоят в тяхната стая, за да не ни пречат. После ми забрани да им готвя и да се хранят с нас на една маса. Макар че и двамата се нуждаеха от грижи, той се стараеше всячески да ги унижи. В родния ми дом той се изживяваше като господар. Напиваше се, ругаеше баща ми и хулеше майка ми. Но те пак не ми позволиха да се разделя с него. Срамуваха се от хорските приказки и одумванията на съседите.
Два пъти забременях и двата пъти направих спонтанен аборт. Дълбоко в себе си осъждах родителите си. И тримата живеехме в кошмар, но те не спираха да вярват, че бракът е завинаги, докато смъртта ни раздели.
Една сутрин майка ми не се събуди.
Дори в деня на погребението й Стефан не прояви уважение. Превърна най-тъжното събитие в шоу. Напи се, смя се с глас и крещя, че най-накрая се е отървал от тъщата. Баща ми не живя дълго след нея и едва година по-късно я последва и той. Преди да почине, татко ме извика в стаята си и с жест ме помоли да седна до него. После, както като бях дете, наклони главата ми към гърдите си и тихичко каза: “Милче, разведи се с този човек. Спаси се, детето ми.” От очите ми текнаха сълзи. Усмихнах се и погалих студената бащина ръка.
Два дни след това си отиде спокоен и уверен, че ще изпълня последната му заръка. Не изчаках да изминат и 40 дни от смъртта му и подадох молба за развод. Бях готова да водя жестока битка, но Стефан не искаше да напусне жилището ни. Затова си намерих квартира и си тръгнах от дома, в който съм израсла от дете. Осъзнал, че ме губи, той направи последен опит да ме върне при себе си. Не, не ми подари цветя, не се извини, не поиска прошка – нищо от това не направи.
Една зимна вечер се прибирах от работа. Беше тъмно и студено и нямах търпение да се сгуша до печката в квартирата. Внезапно чух стъпки зад гърба си. Обърнах се и видях Стефан – пиян и неадекватен. Помислих, че отново ще ме ругае, но за мой ужас той извади пистолет и го насочи към слепоочието ми. Паникьосах се и стиснах очи – не бях готова да се изправя лице в лице със смъртта. Накъсвайки думите, гърлено изкрещя: “Тръгвай с мен, или ще те гръмна.” Продължих да стискам очи. Не помня колко време съм стояла така, но когато ги отворих, Стефан си беше тръгнал.
След този случай не се чувствах добре психически, но не се отказах от развода. Знаех, че може отново да ме причака някъде в тъмното, дори да изпълни заканата си. Шест месеца по-късно съдът ни разведе. Събрах сили и се върнах в дома на родителите си. Самоуверено прекрачих прага на бащиния дом и с болка видях, че Стефан е взел почти всички мебели, с изключение на старото ми нощно шкафче и една маса, която явно беше счупил, като е бил пиян.
И ето, най-накрая той тръшна вратата зад гърба си, а клетвите, с които ме засипа, отекваха по стълбите. Стоях между четирите празни стени, стискайки пожълтелите снимки на покойните ми родители. Боже, отървах се! Ако майка ми и баща ми ме бяха послушали преди години, със сигурност щяха да си отидат спокойни от този свят.
Затова искам да кажа на читателите да имат едно наум: блъснат ли ви още на първата среща, цял живот ще ви блъскат.
Милка
Източник: Лична драма
