Осъзнах, че съм влюбен в нея. Така започва разказът ми. Минаваше два след полунощ. Меките лунни лъчи огряха дивана, на който обичайно стояха пациентите ми. Сега там нямаше никого, освен призрака на една несподелена любов. Тя се казваше Елица и беше нежна точно като името си. Когато за първи път я видях, си помислих, че е поредната изгубена душа, потърсила помощта ми, за да възвърне психическото си равновесие. Търпеливо изслушах монолога й, без да се задълбочавам в проблемите й. В ума ми се въртеше как ще мине срещата с родителите на настоящата ми приятелка. Със сигурност щях да ги впечатля – богат, с приятна външност и най-вече с успешна практика на дългогодишен психотерапевт. Докато се чудех какъв подарък да им избера, осъзнах, че Елица беше млъкнала. Погледнах я и видях, че е вперила поглед в малката цветна градинка пред кабинета ми.
За кратък момент изпитах срам, че изпуснах монолога й, но после си казах наум, че няма никакво значение: в крайна сметка всичките ми пациенти са еднакви. Усетила, че я наблюдавам, момичето бавно обърна глава към мен. Любезно й насрочих час за няколко дни по-късно и изчаках да напусне кабинета ми. Нямах търпение да се срещна с любимата си. Вечерята с близките й беше идеална, семейството й се отнесе много добре с мен, казано накратко – всичко мина по план. Почти бях забравил за Елица, когато тя отново почука на вратата на кабинета ми. В ръцете си носеше малка саксия с цвете. Вместо да поздрави, момичето каза: „Вземете, за разлика от градинката ви в тази стая е мрачно. Нека и тук влезе лъч светлина.“ Поех цветето и кратко благодарих. На тази терапия съзнанието ми не беше заангажирано със странични мисли и успях да й обърна повече внимание, отколкото предишния път.
Елица беше преживяла тежък развод, който съсипал крехката й психика. Омъжила се прекалено млада, едва на 21, за дългогодишния си приятел. За съжаление няколко месеца по-късно съпругът й изневерил с нейна близка роднина. Била склонна да му прости, но той я напуснал с думите, че бракът им е голяма грешка.
След раздялата Елица изпаднала в депресия, не можела да върши ежедневните си дейности, опитала се дори да посегне на живота си и именно това я довело при мен. Не съм от хората, които позволяват личните драми на пациентите да ми се отразят, но този път нещо в изповедта докосна душата ми. Слушах я и си мислех какво ли е да те нарани човекът, който е всичко за теб. Какво ли е да предадеш любовта? Гледах дребната й фигура как стои свита и неуверена на дивана и изпитах дълбоко съжаление към нея. В следващия момент пожелах да направя всичко възможно, за да я измъкна от това състояние.
Още три месеца Елица идваше на сеанси. Всеки път говореше за чувствата си и емоциите, които бушуваха в сърцето й. Има два типа жени: едните изсмукват и последната ти капка живец, а вторите искат просто да обичат и да бъдат обичани. Тя беше от вторите. Не знам кога започнах да гледам на нея по различен начин. Нямах търпение вратата да се отвори и нежната ми пациентка да влезе в кабинета. Разговорите ни ми разкриваха друг свят, в който царуваше единствено любовта. С времето Елица успя да преодолее депресията и да си върне душевното спокойствие. От една страна, се радвах, но – от друга – знаех, че много скоро няма да има нужда от мен. А мисълта, че повече няма да потъвам в искрящите й сини очи, ме караше да изпитвам болка. Бях влюбен в своята плаха пациентка. Чувствата ми стигнаха дотам, че след драматичен разговор грубо прекратих отношенията си с приятелката ми. Като лекар си давах сметка, че постъпвам непрофесионално, но като мъж исках само да слушам напевния глас на Елица.
И ето че настъпи денят, от който се страхувах. Напразно я търсех в малката си цветна градина пред кабинета, час по час поглеждах през прозореца, ослушвах се за стъпките й. Времето сякаш спря. Почувствах се празен, изтощен, отчаян. Укорявах се, че не я задържах още, упреквах се дори, че я излекувах… Загубих сън и спокойствие. Въпреки че осъзнавах в какво нелепо положение съм попаднал, нямах силата да контролирам емоциите си. Заставах пред огледалото, поглеждах се и тъжно мислех, че аз – лекарят, помогнал на не един или двама, сега сам имам нужда от помощ.
Изминаха още два месеца. Два месеца, през които тя не ми излизаше от ума. Лятото си тръгна и настъпи есента. Една вечер, когато си тръгвах от работа, видях някакъв силует да стои с гръб към мен в градината. За да предупредя за присъствието си, тихо се изкашлях. Силуетът се обърна и сърцето ми прескочи с няколко такта. Въпреки че беше тъмно, усетих, че е тя. Оказах се прав. Щом ме забеляза, Елица меланхолично каза: „Колко е тъжна есента. Красива е, но тъжна. Всичко е потънало в дълбока тишина и само свистенето на вятъра се чува. Вече я няма песента на птичките, дори и цветята умират. Знаеш ли защо? Защото я няма любовта. Кажи ми, докторе, ако някой ти е излекувал сърцето, което друг е разбил, имаш ли право да го обичаш? Ако този някой ти е върнал желанието за живот, можеш ли да го помолиш да бъде с теб завинаги? Редно ли е?“
Мъката на една младоженка: На медения ни месец бяхме трима – аз, съпругът ми и майка му
От гърдите ми се изтръгна дълбока въздишка. С твърди крачки приближих към нея, хванах я за ръката и бурно отговорих: „А може би и ти си всичко за този някой и той отдавна копнее да чуе това!“ Два часа по-късно, когато меките лунни лъчи отново огряха кабинета ми, на дивана стоеше не призракът на несподелената любов, а голото тяло на моята истинска и тъй желана любима.
Влюбеният доктор
Източник: С кафето