Още от малка бях една от най-хубавите девойки в нашия малък град. Доста мои връсници откоровено ми завиждаха и се опитваха да ми подражават. Дори възрастните ме имаха за богоизбрана. Всички казваха, че ми предстоят само хубави неща с моята красота и обаяние. Самата аз се чувствах страхотно, защото знаех, че съм класа над останалите. Моите родители ме бяха родили след моите двама по-големи братя. Още от малка те обичаха да ме глезят, защото винаги са мечтали да си имат момиченце. Винаги ми купуваха най-красивите дрехи, обличаха ме елегантно, подаряваха ми скъпи подаръци. Баща ми също много ми се радваше и ме оставяше да си правя каквото си искам.
Докато към братята ми беше значително по-строг и изискващ. Изобщо животът ми беше песен. Никой не ми се караше, ако не съм си научила уроците, никога не ме насазваха за нищо. Дори когато носех слаба оценка, те само ми казваха, че ще успея да си я поправя сама и че се случва. А аз мечтаех да стана известна певи;а или актриса, защото обожавах да си имам тълпа от фенове около мен.
След време логичното се случи и аз се влюбих в най-умното и красиво момче в града. Той беше и амбициозен, като на 26 вече имаше оферта за работа в чужбина. Едва на 21 години, аз се съгласих да замина с него. Прекъснах своето следване за актриса и се втурнах с него.
Но никой не знаеше, че аз направих аборт. Не исках да бъда млада заробена майка и затова го направих. Не си представях себе си да сменя мръсни памперси, да си развалям фигурата и да бутам количката. Мечтаех за свобода, любов и кариера. Но последтвията ми от тази постъпка не бяха благоприятни. Когато навърших 27, вече дойде време да искам да имам дете. Само че не можех да имам. Абортът си беше оставил последиците и имах проблеми със задържането. Направих 2 спонтанни аборта, което доста депресира мен и съпругът ми. След третото забременяване, бях вече на 34. Цялата бременност лежах и пазих бебето. Накрая за щастие подих здраво и красиво момченце.
Бебето получаваше изключително много внимание и лукс, който много малко родители осигуряваха за децата си. Когато се появи бебето, вече не мислех да правя кариера и си гледах детето. Съпругът ми постоянно отстъстваше, заринат от работа, а когато виждаше детето го обсипваше с подаръци.
За това, че мъжът ми си има друга научих от “приятелка”.
Много хора вече общуваха с мен заради възможностите на мъжа ми, голяма част явно не бяха искрени в приятелството си. Но и невинаги можех да се предпазя от завистливи и лицемерни хора. Така един ден ми се обади Вера, която ми беше съученичка, но с която никога не сме били много близки.
Каза ми, че се събирали с още няколко съученички наскоро и… станало дума за мен. И как им е много мъчно, че живея уж лъскав живот, но всъщност съм по цял ден затворена с детето у дома, а мъжът ми често бил виждан в заведения с друга жена. С нея пътувал и в чужбина… След този разговор, се обадих на най-добрата си приятелка Мария и я питах знае ли нещо за тази история. И тя призна, че също знаела…
Нямах особен избор. Не можех да напусна мъжа си и дома си, защото нямаше как да се грижа за детето, поне нямаше да мога да му осигуря лукса, на който е свикнал. Съпругът ми също и дума не даваше да се издума детето да е далеч от него. Той пожела да заминем с детето в Швейцария, където то да започне да ходи на училище. Нае ни жилище там и аз се грижех за детето, а той пътуваше често. Знаех, че докато е в София, продължава да се вижда с другата жена. Връзката им продължи повече от десет години. Когато се разделиха, мислех, че съпругът ми вече е улегнал, че било каквото било, все пак беше вече на 53 години.
Големият удар дойде след три години!
Една вечер съпругът ми ми призна, че чака дете от друга жена. Не искал да се жени за нея, но щял да признае бебето и да се грижи за него. Не знам за него как беше, но аз бях съкрушена. Болката и обидата ме ядяха и ядяха отвътре. Докато страданието ми стана непосилно физически. Кой каквото ще да казва, но мъката имаше значение за това, че се разболях от рак. Наложи се оперативно да премахнат матката и яйчниците ми и да се подложа на серия тежки химиотерапии. Две години се борих, докато най-накрая успея да преборя злокачественото заболяване.
Бях на 55, когато реших да започна отначало. Синът ми беше избрал да следва в Германия. Мъжът ми продължаваше да живее ту у дома, ту при майката на втория си син.
А аз реших, че повече не мога така – да стоя и само да страдам, макар и в огромна къща, заобиколена от скъпи предмети.
Оставих всичко, събрах си дрехите, взех част от бижутата си и албума със снимки на детето ми, като малко, и се изнесох.
Отворих магазинче, в което продавах красиви неща от приложници – съдинки, картини, бижута, ръчно изработени кукли… Самата аз правех някои неща.
За първи път имах за какво да мисля и да планирам, така че да не мисля за нещата, които ме натъжаваха.
Имах сина си. Имах и нови приятели, които не бяха с мен заради парите на съпруга ми. Запознах се с доста хора и дори станах по-близка с един мъж. Е, засега толкова.
Не ми се правят планове занапред, просто ми се живее.
Моя живот, а не такъв, дето е подчинен само на другите. Може би ще ме съдите, а може би не, но всеки има право на избор как да живее живота си.
