Осинових детето на починалата ми приятелка
Осинових детето на моята съседка и приятелка след смъртта й. Така започва разказът ми. С Марина бяхме съседки и приятелки. Мъжът й я напусна преди години и тя отгледа дъщеря си Лиза напълно сама. За съжаление преди Лиза да навърши 5 годинки, Марина се разболя тежко и много скоро почина. В последно време, докато се лекуваше в болницата, Лиза беше оставена на моите грижи. На погребението се запознах с роднините на покойната си съседка – възрастни и семейни хора. Опитах се да поговоря с тях за съдбата на нещастното сираче, но всеки вдигаше рамене с безразличие. Беше повече от ясно, че никой не желаеше момичето в дома си. Социалните потърсиха баща й, ала и той отказа да приеме родната си дъщеря. Тогава реших да взема нещата в свои ръце. Отгледала съм Лиза от малка, защо да я изоставям точно сега, когато остана напълно сама! Няколко дни по-късно се свързах със службата по настойничество и успях да си издействам временно попечителство.
Съпругът ми, дългогодишен шофьор на камиони, напълно подкрепи решението ми. От известно време двамата живеехме сами – децата ни бяха пораснали и отдавна имаха свои семейства. Така поне щяхме да имаме лъч светлина в старостта ни … От този ден Лиза заживя с нас. Не сме богати хора, но на трапезата ни винаги ще има място за едно малко същество. Първоначално роднините на Марина понякога се сещаха за сирачето, например по празниците или на рождения й ден, но с времето напълно забравиха за нея. Не ги съдя – всеки има свои собствени проблеми. Изминаха няколко години и тогава се случи нещо неочаквано. Бащата на Лиза, заможен бизнесмен, се разболя тежко. Преди да си отиде от този свят, той си спомнил за детето, което изоставил на произвола на съдбата и под напора на разбунтувалата му се съвест, завещал цялото си имущество на сирачето. Така за съвсем кратко време от Пепеляшка Лиза се превърна в истинска принцеса.
Новината бързо се разпространи и роднините на Марина, които отдавна бяха забравили пътя към дома ни, изведнъж се сетиха за нея. Един през друг се надпреварваха да ме обвиняват, че съм алчен човек и искам да ограбя наследството на сирачето. Няколко месеца по-късно подадоха молба до съда, за да ми отнемат настойничество. Няма да ви описвам цялата мръсотия, която изляха върху мен и семейството ми, докато траеше делото. На последното заседание се случи нещо, което преобърна хода на събитията. Изведнъж вратата на залата се отвори и Лиза влетя с писъци. Момичето застана пред съдията и плачейки извика: ” Моля ви, не ме разделяйте с мама!”. Тя ме нарече мама пред всички свидетели и целия съдебен състав!
Думите й повлияха на съдията и той затвърди настойничеството ми. Днес отново живеем тримата заедно и сме много щастливи. Наследството на Лиза стои непокътнато във фонд и тя ще има право над него, когато стане пълнолетна. Преди няколко дни ми се обади вдовицата на покойния й баща и поиска прошка от негово име. Жената допълни, че няма нищо против завещанието му и не би го оспорила никога. Всъщност винаги съм знаела, че на този свят добрите хора са повече, отколкото лошите.
Източник: Лична драма
