Осинових сляпо и глухо момиче -

Осинових сляпо и глухо момиче

Осинових уж сляпо и глухо омиче, но не се оказа вярно. Елена не спала три дни подред. Момиченцето, с което се запознало в сряда, изобщо не излизало от главата й. Едно мъниче, някъде на около половин година, почти неподвижно, със сива пелена на очите…
Елена имала двама големи сина, спокоен и разумен живот, работа, мъж, дом. А така искала дъщеря – весела, палава, усмихната… Но нима това момиченце може да стане такава? А вместо здрав разум в главата й се загнездила една мисъл: това момиче е моята дъщеря. И й е нужна помощ. Спешно.
— Вие чувате ли ме, разбирате ли, че тя е сляпа и глуха??
— Да, всичко със слуха ми е наред! – Елена усетила, че излиза извън кожата си. – Решението не е леко и изобщо не искам да се доказвам на някого, страхувам се, че няма да ми стигнат аргументите – чух всичко, рабрах всичко. Подписах съгласие, че това момиче е моята дъщеря.

— Изчакайте един месец да оформим инвалидността…
Тук Елена внезапно избухнала:
— Затова ли не сте изследвали детето шест месеца изобщо! Ето защо не са направени никакви анализи! Чакали сте просто официално да бъде призната за инвалид, за да получи домът за нея повече пари?! Правилно ли Ви разбрах?!
Управителят мълчаливо се обърнал на пети и излязъл, тряскайки вратата. Елена въздъхнала. Нейното мъниче не е инвлид. Всичко може да се разреши. Всичко ще бъде наред, задължително ще бъде. Те ще се справят, заедно.
Трудно време последвало. Лекари, изследвания, лекари, смяна на протоколи на лечение. За да се оперират очите – а то трябвало да се направи – първо трябвало да бъде напълно здрава.

Мъжът не издържал на напрежението и си тръгнал… Но пък въпреки всички прогнози “лежащото” момиче за няколко месеца вкъщи се изправило, пропъляло, изправило се и започнало да прави първи крачки.

А веднъж, когато куриерът донесъл за нея нови дрешки, тя потреперила от звука на домофона и заплакала.. Потреперила от звука!! Тя чува!!

Елена седяла в болничната стая, галела косата на своето смело момиче – тя току-що се била събудила след операция, лицето й било закрито с бинтове. Хирургът седнал на стола до нея и много тихо и сериозно казал:

— Прогнозите все още не са ясни. Много време е пропуснато, вродената катаракта трябва да се поправи възможно най-рано, разбирате… Възможна е атрофия на зрителния нерв. Не можем да ви дадем гаранция…

Той внимателно започнал да сваля превръзките бинт. Елена усетила как с всеки слой бинт тревогата й нараства. Какво да очаква? Какво ще излезе накрая от цялата тази бора? Какво се крие там, под превръзката?

Последният слой бинт останал в ръцете на доктора. Въздухът се тресял от напрежение. Момиченцето мигнало няколко пъти, примижало заради ярката светлина, но не заплакала.

Бавно се обърнала наляво и надясно, погледнала лицето на лекаря и се обърнала към Елена. Едногодишното бебе, което преди минути излязло от упойката, погледнала жената право в очите и се усмихнало.

Тя за пръв път в живота си виждала.

Тя най-накрая видяла мама.