Осиновителката на моето дете не полагаше грижи за него. Така започва историята ми. Ако преди десет години ми бяха казали, че ще обичам един беден мъж, но също така ще се страхувам от него, никога не бих повярвала. Животът обаче е непредсказуем и всичко се случва на този свят. Когато забременях, бях на 20 години и не успях да завърша образованието си в университета.
Моята голяма сляпа любов стана Ален. Всички ми казваха, че той е несериозно момче от село, затова връзката ни няма шанс и ще бъде по-добре, ако направя аборт. Но тогава бях много млада и за мен беше по-важно да бъда с Ален, отколкото да имам дете. Когато той разбра, че съм заченала, разбира се, не остана възхитен. Любимият ми обясни, че за него е трудно дори да вдигнем сватба, а какво остава и бебе да чакаме.
Докато през следващите месеци обмисляхме какво да правим, стана късно за аборт. Нямах друг избор освен да призная на мама, че съм бременна, а тя гневно заяви да не се прибирам у дома без годежен пръстен.
Мама се срамуваше, че единствената й дъщеря е забременяла, а не е омъжена. В крайна сметка нормалните деца се раждат в пълноправни семейства.
През една от депресивните ми вечери, приятелят ми дойде при мен с важна новина. Ален каза, че има чичо в града. Човек, който беше много богат, но бездетен. С жена си се страхували да осиновят дете от сиропиталище и щом роднината му разбрал в какво положение се намираме, той му предложил да ни вдигне пищна сватба и да ни купи жилище, ако му дадем бъдещето си дете.
Тоест, според закона, когато родя, аз и Ален да се откажем от бебето, а чичо му от своя страна, чрез връзки ще го осинови.
В този момент ми се стори, че сам Бог разреши проблема ни, затова без колебание се съгласих. С Ален щяхме да сбъднем мечтата си да бъдем семейство, а за деца има време… След 4 месеца родих син, но не ми беше позволено дори да го погледна … Отнесоха го веднага, а ние с любимия получихме обещаната сватба и апартамент.
Известно време всичко беше наред, майка ми също се радваше, че нашето младо семейство преодоля препятствията. Не се тревожехме за детето, защото то живееше в семейството, където се грижеха за него и обичаха. Всъщност те така ми казваха, а в крайна сметка ми показаха само една красива снимка…
Съпругата на чичото на Ален беше светска дама и си водеше страница в социалните мрежи. Открих я и задълбочено започнах да я проучвам. О, Боже, тя дори имаше снимки с голям корем, имитираше, че е бременна.
На друга фотография с големи букви пишеше: родих момче! И както винаги следва в такива случаи – цветя, подаръци, коментари с поздравления и т.н. В един от постингите си казваше, че щастливият й съпруг й подарил кола. Виж ти: аз го носех девет месеца под сърцето си, а тя обра ларвите. Честно казано, всичко това изглеждаше нелепо … Тези живееха за шоуто.
Не знам какво се случи с мен след раждането, но все по-често мислех за сина си. Чудех се как изглежда. На мен ли приличаше или на баща си? Година по-късно осиновителката му започна да публикува негови снимки. Той беше толкова красив, очите му бяха като моите, а носът на Ален. Тя се хвалеше със снимките му, сякаш синът ми беше някакъв трофей. На фона на този театър, никога не пуснаха нито една фотография, в която осиновителката му го държи на ръце или го целува.
Детето, разбира се, имаше късмет … Но майчиното ми сърце предусещаше, че не е обичан. За тях той бе само играчка. Започнах да измъчвам Ален с въпроси как живее момченцето и добре ли се грижат за него.
Неведнъж сме се карали по тази тема и всеки път мъжът ми ме молеше да замълча и да бъда благодарна, че са ни отървали от нежелания ни син. Знаете, че Бог вижда всичко и си мисля, че именно Той реши да ме накаже за лошата постъпка. Изминаха три години и почти бях забравила за момчето, когато наскоро ми се обади една жена. Непознатата се представи като Таня и каза, че работи като бавачка за чичото на Ален. Тя искаше да се срещнем на четири очи.
Час по-късно една жена със строги очи се изправи срещу мен. Без излишни предисловия, Таня заяви, че детето е нещастно, защото освен нея, никой друг не се грижи за него. Осиновителката му скитала по цял ден с приятелки, а мъжът й не изтрезнявал. Само бавачката полагала грижи, но вече и тя нямала възможност, тъй като й открили рак.
Била готова да напусне работа и единствено факта, че е много привързана към сина ми, я възпирал да изпълни намерението си. Жената пред мен плачеше, умолявайки ме да не бъда безразлична към съдбата на собственото си дете… Изминаха три дни от срещата ни, а аз още не съм казала нищо на Ален. Страхувам се до смърт… Какво да правя? Как мога да взема сина си? Ще ми го дадат ли? Няма ли да ме напусне съпругът ми … Мислите ми са объркани… Моля ви, помогнете ми!
Източник: Лична драма
