Побоите на съпруга ми бяха ужасни
Побоите и прошките се редуваха. Трудно го издържах. “Обичам те”. С тези думи на уста, след поредния скандал, съпругът ми отново се опитва да си извоюва прошка. Понякога се оглеждам в огледалото и не мога да разпозная лицето си. Жената в отражението вече не е онази ярка звезда, която танцуваше и демонстрираше гъвкавостта на тялото си. Днес съм жертва, днес съм роб. Отношенията ми с Галин започнаха като светъл танц, преминаха в дива страст и всеки ден ставахме все по- зависими от нашата любов. Ако не бях видяла тази страст, не бих създала семейство с него. Мама винаги ми казваше: “Той ще изтръгне младостта от теб, ще опустоши душата ти, ще страдаш, ще те ревнува и затваря между четири стени.” Днес думите й ми се струват пророчески. Родих му дъщеря. За пред обществото бяхме идеалното семейство. Двама млади, симпатични младежи, със собствен дом, скъпа кола и красива усмивка.
Но никой не знаеше как след поредния побой стоях заключена в банята, погълната от страх, че ще разбие вратата и ще ме нарани отново. Бях свикнала да стоя заключена по цяла седмица, докато синините по тялото и лицето ми избледнеят. Но най-тежко ми беше да виждам лудостта в очите му и понякога ми се струваше, че е обладан от демони.
Толкова ли го обичах преди, че не забелязах истинското му лице на садист?
Понякога хората казват, че ние, жените, сами провокираме мъжете си и ако се грижим за тях всеотдайно, те ще бъдат кротки като агънца. Това са глупави аргументи, защото всичко е много по-дълбоко и по-сложно. Три години посещавах психолог и три години моят психолог прекара с мен десетки сесии, целящи да ме накарат да го напусна. Уви, тя не знаеше колко опити направих и как всеки път той ме откриваше. Как плащах жестоко за бягството си, лежейки в болницата с разбита уста и мозъчно сътресение. А после той отново ми искаше прошка…
Аз съм твърде нищожен човек пред него: богат, властен, дяволски красив и секси, но жесток и алчен.
В моментите, когато беше спокоен, впивах поглед в черните му очи, надявайки се да открия в тях поне капка състрадание.
– Галин, виж тези синини по ръцете ми. Погледни ги, а сега погледни в очите ми. Не се ли срамуваш?
– Съжалявам …
– Всеки път чувам това… Така не можем да продължаваме…
– Не ме предизвиквай и провокирай. Ако не се противопоставяш, всичко ще бъде наред. Уморен съм! Нахрани детето, а аз те чакам в спалнята…
Този диалог никога не се променя. Той не иска да се промени, не иска да обсъди с мен проблемите, а на мен не ми остава нищо друго, освен да се надявам утре да е в по-добро разположение на духа. Не мога да го напусна, защото съм психически привързана към него, а и не искам дъщеря ми да расте без баща. Не искам да се лиша от парите му и да остана на улицата напълно сама… Но се страхувам, че някой ден ще умра от собствените му ръце. Когато се вбеси, става неузнаваем… Говорих с майка му, но тя е на негова страна и отказва да ми повярва. Какво да правя… това е клетка, от която изход няма.
Източник: Лична драма
