Помогнах на съпруга си, а той пак ме унижи
Помогнах на съпруга си, когато беше с опасност за живота, но каква полза. Така започва историята ми. От малка мечтаех да срещна мъжа, който ще ме обича до лудост, а аз за него ще съм единствена. Такъв пример ми бяха моите родители – през целия им съвместен живот не съм ставала свидетел на разправии и обиди. Дори когато не бяха на едно мнение, без скандали, а кротко и с шеги постигаха разбирателство. С радост се прибирах в нашия малък и уютен дом, където бях обичана, защитавана, насърчавана. Там и с тях се чувствах значима. Когато се омъжих, исках всичко това да пренеса и в своето семейство. Дълго си затварях очите и мислех, че всичко върви по мед и масло, но не беше така. Затова и спокойствието беше измамно. През последните 10 години и синовете ни станаха свидетели на нашите кавги и на грозните сцени. Те се случваха заради извънбрачна връзка на баща им, който не се и опитваше да я запази в тайна.
Не искаше да отиде при другата, защото тук бил неговият дом. Но домът е пристан за цялото семейство, а разбирателството, доверието и уважението са на първо място. Вместо това аз трябваше да си мълча, а той да прави каквото си поиска, защото на мъжете им е позволено да изневеряват, а на жените това е забранено. Съпругът ми не ми е посягал, но с такива обидни думи ме е наричал, че на моменти дори започнах да се питам дали наистина не съм неудачница, каквато той ме изкарва. Приех го в живота си без корист, моят дом стана и негов, а сега, след 25 г. брак, ми натяква, че всичко бил постигнал сам. И за да ме унижи съвсем, повтаря, че аз не ставам за нищо, а другата била много-много нива над мен! И през ум не му минава, че ние като родители трябваше да дадем самочувствие и подкрепа на децата си, а вместо това превърнахме дома си в бойно поле.
През годините няколко пъти буквално спасявах живота му. Последното му тежко преживяване бяха няколко сериозни операции. Единствено аз го посещавах в болницата всеки ден. Гледах го като малко дете и след като го изписаха, го хранех, обличах го, приготвях му билки, извеждах го на разходки, следях състоянието му. И си мислех, че когато човек е близко до смъртта и се е запътил към отвъдното, осъзнава какво е най-важното в безценния му живот и кой е до него. Но за пореден път се излъгах. Сега, когато той е абсолютно възстановен, аз пак съм никоя. Просто една пречка да бъде щастлив. Пак обижда, пак унижава, пак е груб. Държи се така не само с мен, а и със синовете ни, за които казва, че били същите като майка си.
Като че ли те са само мои, а не наши. Може би ще попитате защо толкова се грижех за него? От човещина – ако не го бях направила, сега нямаше да е жив. Не мога да понеса такава тежест и вина в душата си. Спокойна съм, че съм направила това, което всеки съвестен човек би направил. Той не заслужава, знам. Това обаче беше само един знак на съдбата – ако не го е разбрал, тя пак ще го посети. Пророчицата Ванга е казала: “Направи добро – надявай се. Направи лошо – чакай го!” Дали съм направила добро или зло, Господ ще отсъди. Спокойна съм, защото не нося грях в сърцето си.
Сега осъзнавам, че съм била истински щастлива само със своите родители. За тях бях безценна и това ме крепеше през годините. Чувствам се виновна пред децата си, че не живеят радостно в сплотено семейство, каквото имах аз. До късно не заспивам и все се моля сутринта, когато се събудя, да е станало чудо, да чуя хубавото си име от устата на мъжа си, а не обидни квалификации. Толкова малко искам – като се прибера вкъщи, всички да са усмихнати, да има разбирателство и подкрепа. Нося доброта в сърцето си, а няма на кого да я дам. И любов – най-красивото чувство, но тя… не ме обича.
Дните ми са сиви и самотни, няма на какво да се зарадвам. Убийствено е да си с някого и да се чувстваш сам. Питам се дали ако отида в отвъдното, там ще ме чакат моите родители. Дали ще ме упрекнат, че съм била слаба и не съм се борила… Не зная тези отговори. Не зная и как да излекувам душата си. Дано и в моя жалък живот се появи светъл лъч, за да го направи по-смислен и по-красив.
Надя
Източник: Лична драма
