Повече не видях баща си след онази случка. Така започва моята история. Но тогава, когато бях на осем, а брат ми – на пет, баща ми се върна в апартамента ни във Варна с твърдото намерение да остане вкъщи и да започнат нова страница от живота си с майка ми. Да си простят и да заживеят кротко и прилично като всички останали. Даже като че ли беше си наумил да зареже пътуванията и да си намери някаква работа на сушата, за да няма тя поводи да се дразни от неговите реални и въображаеми изневери.
Това обръщане на страницата обаче се оказа трудна работа. Майка ми беше много оскърбена и охладняла към него и това предложение я свари неподготвена. Заредиха се дни, в които той си беше вкъщи и уж разговаряха и бяха на едно мнение, след което в един момент, от някоя случайна реплика пожарът помежду им отново пламваше.
Майка ми се наежваше и крясваше, той също не й оставаше длъжен и… външната врата се трясваше силно зад гърба му, а после отново изчезваше с дни. Бях достатъчно голяма, за да схвана, че и единият, и другият ни използват в караниците си. Майка ми твърдеше, че той ни дава лош пример и че тя не иска да има разхайтени деца с безотговорен баща. Той пък настояваше да е вкъщи, защото „децата имат нужда от твърда мъжка ръка”, иначе ще станат хулиганчета.
Усещах, че е въпрос на време майка ми да се съгласи татко да се прибере завинаги при нас, дори само за това, че отглеждането на две деца изисква средства, които иначе едва ли щеше да получава като разведена. А и навярно все още го обичаше. Той беше хубавец и веселяк и в компанията му нямаше как някой да остане равнодушен, независимо дали е мъж, жена или дете.
И тогава, при поредното завръщане на баща ми и при поредния разговор и настояване отново да заживеят заедно, майка ми каза, видимо разколебана: „Ами… нека Милка да реши.” Изтръпнах, защото от моите осем години живот и опит трябваше да реша съдбата на двама възрастни, своето бъдеще и това на брат ми – дали да сме деца на разведени родители, или да бъдем като всички останали.
Майка ми явно е очаквала да кажа „Нека остане!” Нали ме познаваше достатъчно и беше наясно колко ме измъчва липсата на татко – приятелките ми все ме подпитваха, а и сърцето ми се свиваше срещу празници. Всички получаваха големи подаръци от двама родители, а аз – нещо дребничко, само от мама. Харесвах и обичах татко.
Той умееше да ме развеселява, с него беше забавно и леко да се живее, не беше така строг и примерен като майка ми. Но в онази вечер аз казах: ”Не, не го искам, да си отива!” И досега не знам кой ми дръпна езика да изрека онези думи. Може би в последния момент съм погледнала мама и ми се е сторило, че тя изглежда нещастна, защото й се налага да живее с него. А може да е бил и някакъв дребен детски каприз, тъй като предишния ден помолих татко да ми посвири на китара, защото свиреше и пееше хубаво, а той отсече: „Сега не ми се свири!” И аз се обидих.
След моя отговор баща ми излезе без нито дума за сбогом и никога повече не го видях. Майка ми не погледна друг мъж до края на живота си и остана сама, изтерзана и нещастна. А дни преди смъртта си ми призна, че никога не е престанала да го обича, макар че след нея той още два пъти се ожени и разведе.
Милка
Източник: Лична драма
