Правилният човек – дали наистина съществува? Всички говорят за правилния човек, за подходящия човек. Всички мислят за това какъв трябва да бъде той, как трябва да изглежда, как да се държи, как да говори, целува, докосва. Аз не обичам да говоря за него и не обичам да си го представям. не обичам да го търся, чакам, намирам и губя. Не обичам да го описвам, не обичам да го сравнявам. Аз говоря за правилния момент, за подходящия момент. Аз мисля за това дали той съществува, дали не го подминаваме, забавяме, отлагаме. Обичам да се наслаждавам на този момент, да го изживявам докрай. Обичам да му се отдавам изцяло, защото знам, че само днес мога да го имам, утре вече ще е отминал, а вчера е бил все още бъдеще. Обичам да знам, че това е моментът, подходящият момент, а не плод на моето въображение и дух на моите желания. Парадоксът е точно там, където моите моменти се сливат – истинските с фалшивите, добрите с лошите, късметлийките с губещите.
Най – красивият ми момент досега и най – истинският се оказа най – неподходящият и най – безмилостният. Моят момент беше кратък, наистина кратък, но и силен, невероятно поглъщащ. Моят момент се случи в хубавата дискотека, със забавната компания, с услаждащото се питие…той беше там – мъжът, беше подходящ, но моментът…правилният липсваше. Този само приличаше на него. Добре се беше маскирал, добре ни излъга. Запознахме се заради общата компания, а с всяко следващо „Наздраве!“ усещахме как земното притегляне променя посоката си. Аз бях точно там, точно в тази точка, към която се стремели всички предмети. Бях в неговата прегръдка. и разбира се, че това беше онази силна, страстна невероятна прегръдка, която хиляди пъти е описвана. Няма да говоря за нея, няма какво ново да кажа.
Но искам да говоря за този момент – най – сладкия и най – горчивия, който съм имала досега. Носеше маската на идеалният, даваше ни удобен шанс да се опознаем по начин, който допада и на двама ни. Осигури ни и свобода, и близост, и споделеност, и разстояние. Накара ни да мислим, че всичко е толкова лесно, че нещата ще се получат.
Но когато изтече повече от един момент, когато вторият, третият и така всеки следващ оставиха отпечатъците си върху общата картина, ние осъзнахме, че всъщност неусетно се разминавахме. Аз трябваше да тръгвам, а той оставаше. Аз нямаше да се върна скоро, а той щеше да е там. Подходящият човек беше избрал неподходящият момент, с който да дойде.
Защото когато бяхме далече един от друг осъзнавахме, че посоката на земното привличане е все още онази от фалшивия момент. Защото когато не се виждахме, а само си говорихме, видяхме колко много неща биха ни свързали и биха ни дали идеалния шанс. Но когато се замислихме трезво, осъзнахме, че само човекът и шансът не стигат, трябваше ни и моментът, а той липсваше, бягаше, избягваше ни.
Във въздуха все още се усеща мириса на онази маскирана вечер, в която се излъгахме, че можем да бъдем заедно. Все още е останала някаква тръпка, макар и потисната, изоставена. Онзи толкова красиво напудрен, гримиран, издокаран момент е всъщност грозен, блед и раздърпан призрак. Той е моята първа любовна история, в която липсваше връзка, а в моите връзки по правило липсва любов. Но аз съм щастлива без нея, не страдам, сърцето ми е винаги цяло и само леко одраскано от онзи неподходящ момент.
Източник: Розали
