Прибирам се смазана от работа всеки ден. Аз съм Мария и съм на 33 години. Майка съм. Имам дъщеря на две години и работя в една немска фирма в София, която ми дава трохички, в замяна на единайсет работни часа, за шестдневна работна седмица. Плащат ми в евро. Дъщеря ми и съпругът ми ме виждат единствено и само изморена.
Аз съм Мария и през целия си живот се боря да направя крачка напред в пътеката на живота. Израснах в семейство с работещи родители, на по две работи, за да успяват да свързват двата края. Майка ми, една романтична дъщеря на Дон Кихот, работеше като касиер в банка. Тя освен да работи и да има семейство, мечтаеше някой ден да напише книга. Дълги години пишеше статии за различни вестници, списания, а по-късно и сайтове… Мечтата й си остана завинаги мечта, и без това хората четат все по-малко. В свободното си време редактираше текстове и доклади, отново за жълти стотинки…
Баща ми преди работеше в завод, а после избра свободна професия, като работа ту имаше, ту нямаше, а парите, които печелеше, стигаха колкото да не затвори. Години не успяваше да изкара печалба, след като плати данъци, заем и осигуровки. Години наред майка ми имаше страх дали той ще “успее да събере пари да плати заема за този месец”. Години спореха и се караха за това, кой какво харчи и защо пак не им стигат парите и за разходите за нас с брат ми… На английски ни учеше майка. Не стигаха средства за частни уроци. Като днес си спомням, когато падна комунизмът преди двайсет и шест години. И го помня, независимо, че бях само на седем. Майка непрекъснато говореше по телефона и се мръщеше, а баща ми разговаряше с нея или с леля или с баба, а другата ми леля едва сдържаше сълзите си и не ме изведе на разходка, за да не видя “това положение” в държавата.
В “това положение” обаче те влязоха сами, стоейки пред един телевизор, слушайки едно единствено радио. Спомням си, че имаше оранжеви купони за захар, брашно и олио, но голяма част от тях оставаха неизползвани, понеже нямаше на кого да ме остави, а с дете и бременна да чакаш на опашка си е трудна работа. Помня, че я чух да псува шепнешком. Майка ми псуваше, когато беше ядосана и го правеше много ядно.
Помня, че повтарях забранените думи и тя спираше да нервничи и ми казваше да внимавам в картинката. Днес тя е на 63 и още работи в банка, поредната с модерно име. Още не й стигат годините за пенсия, защото била учила много. Е, може и да си купи последната година, но за повече пари няма. И добре, че работи, защото сега, докато си подреждам багажа, ще ми мели сол на главата. Все още като се ядоса, пуска по някоя и друга “забранена” дума и после слуша музика за успокоение с валидол под езика, и си слага някакви ароматни масла на слепоочието, било фенг шуй за балансиране на чакрите.
Баща ми наближава седемдесетте. Горд пенсионер с още тъмна коса, все още чете без очила и получава пенсия от 237 лева, която буди завист в приятелите му и затова не се събира вече с тях. И той все още работи, нали трябва да плати по един или друг начин това, което дължи, и добре, че е пенсията, изработена без един ден печалба в живота му, но с до стотинка изплатени данъци и осигуровки.
Двайсет и шест години минаха от онова време. Двайсет и шест трудни години. С история, която по някакъв начин прилича на приказка, в чийто край всички яли, пили и се веселили, и че ние сме били там и ние сме намазали от почерпката. Така беше, бяхме там, но не ни почерпиха. Разрешиха ни поне да си мечтаем, че един ден и ние ще бъдем от силните и успешните. И брат ми мечтаеше, още си мечтае, да се върне у дома и всичко да е на правилното място. Уви, от три години живее в чужбина. И всеки път, като се връща, нищо не се е подредило, нищо не е оправено, и той още по-натъжен си тръгва обратно, към подредената чужбина. Аз бях по-упорита, държах и Шипка, и прохода на Републиката непревземаеми, ако ще и да ям сини планини, копринено небе и по едно парче от Дунав и Черно море на ден, когато съм гладна. Не, няма да тръгвам за никъде, ще се трудя тук и ще градя семейство тук. Добре, че не гладувам често. Не знам обаче какво ще стане, когато разходите за детето нараснат… Не знам как щеше да е България, ако всичко се беше случило по друг сценарий, преди двайсет и шест години.
Аз съм Мария и съм ядосана, че все още търсим решения след двайсет и шест години от промяната. И дъщеря ми, макар да е на две, и тя вече дължи пари, заради взетите от държавата заеми. И съм още по-ядосана, че и брат ми, и братовчед ми са в чужбина. Ядосана съм, защото няма да дам на дъщеря си братче, защото няма да мога да го отгледам. Ядосана съм на клиентите, на шефовете, на колегите, на политиците, на родителите ми, които с кръв и пот са драпали за едно хубаво бъдеще и са отгледали един емигрант и една ядосана неемигрантка… И не знам защо пиша всичко това. Може майка ми да ме е заразила с вируса на писането още докато съм била малка. Олеква ти някак си, като си изпишеш душата на белия лист. Тя ме научи да пиша и да чета, да се отвори мисълта ми и… И какво?
Ако можех да върна времето назад, щях да кажа на хората: “Изгасете телевизорите. Изгасете радиото. Не четете вестници. Огледайте се. Какво край вас не ви харесва? Отговорът е около вас, не в черната пластмасова кутия на телевизора”.
И последно, преди да затворя и последния куфар… Късмет, българи. България е там, където сме ние.
На децата пожелавам да имат една щастлива България в сърцата си. А на родителите ни – да са живи и здрави и да дочакат пенсия. Приключих с багажа. Затворих и последния куфар.
Братко, идвам. Чакай ме утре. Мама ти праща мекички и помага на татко да научи английски.
Източник: Бгнау
