Приятелката ми се оказа не това, което си мислех. До ден днешен си спомням този съвет на покойната ми баба. Тя беше мъдра жена, познаваше хората и коварните им игри.
Още щом се омъжих за Благо, няколко дни след сватбата баба ме повика. Искаше да ми завещае две неща: златния пендар, подарен от свекърва й преди много години, и съвет, който тогава не оцених: “Запомни, моето момиче – каза тя, – ако искаш да съхраниш брака си, не допускай никоя жена, особено самотна приятелка, твърде близо до теб.”
Но по онова време, прекалено влюбена и вятърничава, си помислих, че нямам нужда от нейните остарели съвети. А и кой нормален човек живее без приятели?
Измина много време. Семейният ни живот не беше нито по-добър, нито по-лош от този на познатите ни. Понякога с мъжа ми се карахме, имаше дори моменти, в които сериозно обмислях възможността да се разведа.
Не се разминахме и без сръдни, недоразумения и взаимни обвинения, но като цяло успяхме да съхраним брака си.
Двадесет и пет години по-късно се чувствах уморена и отегчена. Благо ми се струваше остарял, напълнял и най-вече досаден. Страстта между нас отдавна си беше отишла, а с нея и желанието ми за секс. Децата си живееха своя живот, излизаха вечер и се прибираха сутрин. Мъжът ми се интересуваше единствено от безценната си кола, а аз – какво да сготвя днес. Общо взето – пълна апатия и безразличие.
Веднъж, докато разчиствах балкона, забелязах, че един камион спря пред съседния вход. Няколко товарачи слязоха и започнаха да свалят багаж от него. Новодомци – помислих си аз, и продължих да си върша работата.
Малко по-късно отидох да изхвърля боклука и буквално се блъснах в едно момиченце, някъде към 3-годишно, което тичаше наоколо. Възмутена, че са оставили толкова малко дете самичко, потърсих родителите му с поглед, когато към нас се приближи млада жена. Вгледах се по-добре в нея и неочаквано разпознах Силвия – стара приятелка на сестра ми от ученическите години.
Имам бегли спомени, че за последно се видяхме на рождения ден на големия ми племенник. По онова време Силвия беше много красиво момиче, но някак надменно. Обичаше да казва на хората какво мисли за тях, право в очите, като наричаше липсата си на такт – откровеност.
Не я харесвах и не го криех от нея. Въпреки това я поздравих учтиво и се заговорихме. Силвия ми разказа, че е купила гарсониера в другия вход и днес се нанася да живее там с двете си деца. “Ще бъдем съседки, Поли!” – щастливо каза тя.
Като се замислих, аз всъщност нямах кой знае колко приятели, а така ми се искаше да има с кого да пия кафе сутрин, да си услужваме със захар или просто да си бъбрим на пейката пред блока.
Седмица след срещата ни Силвия ми се обади, за да ни покани с Благо на гости. Искала да почерпи за новия апартамент. Приех поканата й без особена радост. В интерес на истината ми се стори, че тя все пак се е променила към добро. За съжаление ми трябваше много време, за да осъзная, че вълкът козината си мени, но нрава – не.
Оставих се обаче да бъда заблудена от красивата й усмивка и добрите маниери. Тази вечер двете се сближихме дотолкова, че на практика станахме неразделни. През уикендите пиехме заедно кафе, а лятото ходехме на плаж или риболов с Благо.
Когато Силвия беше заета, й гледах децата. Взимах ги у дома, къпех ги, хранех ги. Тя имаше зад гърба си два неуспешни брака и от двамата си мъже бе родила по едно момиченце. Децата бяха малки и видимо им липсваше бащина закрила. Новата ми съседка все още преживяваше разводите си доста тежко. Първият й съпруг се оказал мамино синче, а вторият – женкар. Истински й съчувствах, че мерзавците я бяха оставили сама с две деца.
Така изминаха две години. Почти бях забравила за старата си неприязън, когато Силвия започна да се меси в семейството ми. Отначало уж на майтап ми подхвърляше, че Благо е доста грозноват и свит. После открито ми казваше, че в нашата двойка аз съм по-добрата. Въпреки че ми беше неприятно, приемах думите й шеговито.
Един ден се разболях. Настинка, нищо фатално. Силвия дойде да ме посети. Поговорихме си, обсъдихме кварталните клюки, после се прехвърлихме на мъжете и техните слабости. И изведнъж приятелката ми каза: “Знаеш ли, Поли, всички мъже са еднакви. Докато си млада и здрава, ще те обичат, но остарееш ли или, пази Боже, се разболееш, ставаш ненужна. Виж се, ти си живият пример. Къде е Благо сега? Вместо да е до теб, да ти помага, кой го знае с коя скита. Като едното нищо някой ден ще се прибереш и ще установиш, че те е напуснал заради по-млада и красива жена!”
Думите й се забиха като нож в сърцето ми, промъкнаха се като червей в съзнанието ми и пуснаха корени. Може би е права, мислех си аз, и бършех сълзите си с кърпичката за нос. От този момент започнах да се съмнявам в мъжа си. Наистина, грозничък е и рядко закъсняваше след работа, но пък знае ли човек…
На мъж вяра да нямаш. Казва ти, че уж пие бира с колеги, а току-виж се намърдал в леглото на някоя колежка. Ревността ме стисна здраво за гърлото, подтиквайки ме да правя глупави неща, като например да ровя нощем по джобовете му. През главата ми мина и мисълта за развод – ще го изхвърля от жилището ни, нека се оправя сам, ако наистина ме зареже заради по-млада и по-красива. И докато аз се борех с мислите си, в дома на Силвия се случваха чудеса.
Почти всеки ден й изгаряше крушка, крановете в банята се разваляха или пък бушоните гърмяха. И все моят Благо тичаше да ги оправя. Тя не му плащаше, но го канеше на вечеря. Веднъж се обади, че маркучът на пералната се спукал и навсякъде течала вода. Благо отиде да види какъв е проблемът, който – явно че беше голям, защото мъжът ми се забави доста. Чаках го, чаках, накрая си обух чехлите и набързо изтичах до другия вход. Не звъннах на вратата, направо се вмъкнах по съседски.
От телевизора се чуваше музика, затова никой не ме усети. Застанах до вратата на хола и пред мен се разкри интересна картина: децата кръшно танцуваха, а моят и Силвия пийваха ракия с туршия и си говореха. По-точно тя нареждаше: “Благо, на такъв хубав и способен мъж като теб приляга и млада жена. Сутрин да те изпраща, вечер да те посреща.
Толкова хляб има още в теб, а Поли все е болнава…” Бях готова да вляза в стаята и да я хвана за косата. Спря ме тихият глас на съпруга ми: “Силвия, и преди ти казах – каквато и да е жена ми, ще си я търпя. Какво ли не преживяхме двамата! Нали и друга да намеря, и тя ще остарее! Хайде, трябва да тръгвам, а ти другия път си намери професионален майстор, че най-накрая да ти разреши проблема с крушките и крановете.
Аз не мога, Поли ме чака у дома!”
Чула достатъчно, тихо се измъкнах през вратата. След няколко минути и Благо се прибра. Не го попитах нищо, а и той мълчеше. Нямаше смисъл от думи. Сетих се за мъдрия съвет на баба и едва тогава осъзнах колко е била права навремето. Тази нощ горещо благодарих на Бог, че ме е дарил не само със съпруг, а и с духовна половинка. Човек, който съумя да направи така, че години наред да сме рамо до рамо. И въпреки всички недоразумения, все още да вижда в набръчканото ми лице любима жена.
Силвия продължава да търси баща на децата си, опитвайки се да трогне нечий чужд мъж. А аз, в края на историята си, искам да ви посъветвам винаги да се вслушвате в съветите на бабите си, колкото и остарели да ви се струват те.
Поли
Източник: Лична драма
