Прогоних мъжа си завинаги от живота си
Прогоних мъжа си, след като за пореден път се издъни. Така започва моята история. Преди време с мъжа ми се разделихме. Може да ви прозвучи странно, но поводът за неприятното събитие, беше болестта на тримесечния ни син. Дани се роди преждевременно в осмия месец от бременността ми. За съжаление детето ми страдаше от хипоксия. От болницата ни изписаха със съмнения за страшна и тежка диагноза – детска церебрална парализа. Година по-късно лекарите я потвърдиха. И двамата не бяхме готови да се борим с ужасната болест. Първородният ни син се роди напълно здрав, а сега незнайно защо Бог ни изпращаше подобно изпитание. Въпреки това, не се поддадох на скръбта и веднага започнах да търся помощ от различни лекари. Имаше и такива, които цинично ми заявиха, че Дани е обречен доживот да страда и няма смисъл да търся лечение.
Първоначално Николай, съпругът ми, ми оказваше подкрепа, но с времето престана да участва в живота ни. Все по-късно се прибираше у дома и рядко обръщаше внимание на синовете ни.
Една вечер си дойде по-рано от обикновено. Седна на дивана, наля си чаша бира и каза, че трябва да поговорим. В душата ми се надигна смут: усещах, че нищо добро няма да излезе от този разговор. Оказах се права. Срамувайки се да ме погледне в очите, Николай заяви, че има любовница и иска да живее с нея. Не казах нищо, нямаше смисъл да правя скандали. Още същата вечер мъжът ми си събра багажа и ни напусна. Изминаха две години. Само аз си знам какви мъки и лишения изтърпях, за да отгледам като самотна майка двете си деца, едното от което е в тежко здравословно състояние. Николай плащаше издръжка, но никога не дойде да види момчетата.
Понякога, когато му звънях по телефона, любовницата му вдигаше и с крясъци ми нареждаше да спра да звъня. Веднъж дойде у дома и нагло ми заяви, че аз и синовете ми нямаме място в живота му. “Здравите жени раждат здрави деца, скоро и аз ще родя здраво дете, затова спри да го търсиш!” Много плаках след тези жестоки думи. По-късно дочух, че разправяла пред познати, че Николай си тръгнал, защото не искал да се грижи за болния си син. Но преди няколко месеца мъжът ми се върна и разкаяно ме помоли за прошка. Простих му, но единствено заради момчетата.
Не беше изминала и седмица от завръщането му, когато бившата му любовница цъфна у дома. За разлика от предишните пъти, сега не изглеждаше наперена, а бледа и отслабнала. Може би нямаше да я изслушам, ако жената не се разплака с глас. Оказа се, че наскоро е родила и дъщеря й е със същата диагноза, като моя син. Бях толкова объркана, че не знаех какво да отговоря. Изведнъж тя ме погледна с надежда и внезапно рухна на колене: ” Моля те, не го отделяй от нас. Нямам си никой на този свят и не мога сама да се справя с дъщеря си.” Мълчаливо се прибрах.
Багажът на съпругът ми стоеше в спалнята, все още неразопакован. Същата вечер го помолих да си тръгне завинаги. В живота ми няма място за мъж, който за втори път изоставя болното си дете. Нека си върви. Изминаха години. Не знам нищо за Николай, но с бившата му любовница поддържаме връзка. Все пак децата ни са брат и сестра.
Източник: Лична драма
