Проклета жена е доста лошо нещо. Така се оказа и в нашата история. Ако тази теория е вярна, то новите мама и татко, които с трепет очакват появата рожбата им на бял свят, изобщо не подозират какво носи в гените си новороденото от миналите си животи. И понятия като „одрало кожата на майка си“ или „метнало се на баща си“, са си чиста глупост. Дали ще е умно или глупаво, добро или зло, милосърдно или завистливо и отмъстително, кротко или агресивно, си е чиста лотария… На пръв поглед звучи абсурдно, но ако се огледа човек ще се убеди, че животът бъка от примери, които потвърждават тази теория…
Имах навремето съученичка, която благодарение на мен завърши гимназия с оценка 3,00. Подсказвах й, давах й да преписва на класните упражнения, четири години буквално я носих на гърба си.
Не беше мързелива, а с ограничени възможности, ученето просто не й се отдаваше. Омъжи се и роди две прекрасни момчета, които завършиха не само гимназия, но и университети с пълно отличие и днес са изявени специалистни в областите, в които работят. Сещам се и за мои съседи – скромни и добри хора, чийто син от малък бе побойник и крадец, с времето се превърна в закоравял престъпник, лежа сума ти години по затворите, родителите му починаха един след друт от срам и мъка, а той, след излежаването на поредната си присъда, се запиля някъде по чужбина…
Всъщност, причината да се замисля по въпроса за наследствеността, бе случайната ми среща с Надя, също моя съученичка и най-добрата ми приятелка, с която се обичахме като сестри. Но, както често се случва, след гимназията пътищата ни се разделиха.
По празниците около 1 май тази година, се записах на екскурзия до Гърция с две братовчедки на съпруга ми. Последния ден преди връщането ни бяхме в Атина, дадоха ни свободно време, ние обаче решихме да не обикаляме магазините и се забихме на кафе в приятна сладкарница. Почти подскочих, когато чух зад гърба си: „Мимоза, това ти ли си?“ Само един човек ме наричаше някога така. Това бе Елена – момичето, с което четири години търкахме един чин. След първите мигове на емоции и сълзи от радост забелязах колко се е променила и състарила, а болката в очите й издаваше лична драма, която таи дълбоко в душата си. По всичко личеше, че думите напират в устата й, но присъствието на братовчедките я смущава. Явно и те го усетиха, защото деликатно станаха под предлог, че ще обиколят пазара и ще ме чакат в хотела.
Едва изрекох: „Миличка, кой вятър те отвя в Атина?“ и Елена ревна. Бягала от всички и от всичко! Знаех само, че след като завършила медицина, отишла по разпределение в едно пловдивско село, където се омъжила за местен, доста заможен ерген. За разлика от нея, аз следвах в София, с мъжа ми се оженихме още сато студенти и след дипломирането го последвах в родния му град Русе, където сме и сега. Когато родителите ми се пенсионираха ги прибрахме при нас и прекъснахме всякакви връзки с познатите ни в Пловдив. Затова бях загубила следите и на Елена. Не се наложи да я заливам с въпроси, вижах, че има потребност да изплаче пред мен насъбралата се болка в душата й. Помолиме само да не я прекъсвам, защото ще ревне на глас…
Шест години живяла с въпросния съпруг, който се оказал самонадеян комарджия, пияница и гуляйджия. Съгласил се на развод, едва след като родителите й продали ценен имот и му дали парите.
Бил загубил на комар всичко, което притежава – къща, кола, лозе, имал и дългове.
Споразумели се Елена да не иска от него издръжка за 5-годишната им дъщеря Нина и така тя, и детето се прибрали при семейството й в Пловдив. Започнала работа в болница, майка и и баща й помагали много в отглеждането на детето и след четири години самота, срещнала втория си съпруг Атанас. Гонел 40-те, вдовец, без деца, интелигентен, възпитан и много влюбен в нея. Живеел сам в наследствена двуетажна къща, в която Елена и детето се преместили веднага след сватбата. Родила се втората й дъщеря, Боряна, съпругът й бил безкрайно щастлив, че е станал баща, но никога и с нищо не показал, че първата не е от него. Дори искал да я осинови, но нямали връзка с баща й – комаржията. Разбрали само, че отново бил потънал в дългове и емигрирал в чужбина, без да оставя следи.
Още докато момичетата растяли се виждало, че Нина, е добра, кротка и отстъпчива, докато малката искала винаги да е център на внимание, обичала да послъгва и да топи сестра си, прехвърляйки й вината за собствените си грешките. Атанас обаче долавял игричките на собственото си дете и уж от възпитателна гледна точка започнал да толерира чуждото.
Така от най-ранна възраст Боряна намразила по-голямата си сестра. Не стигало това, ами в пубертета попаднала в лоша компания, не й се учело, скитала по купони и дискотеки, пушела, дори понякога се прибирала в малките часове подпийнала.
С баща й опитали и с добро, и с лошо, но нищо не помагало. Боряна сякаш изпитвала удоволствие от това, че ги тормози. В такива моменти Атанас поглеждал с болка в очите Елена и повтарял, че не може да си обясни как чуждото дете е наследило неговите гени, а собственото му се е метнало на онзи комарджия и прахосник. И благодарял на съдбата, че я има и Нина, за да изпита щастието да е родител…
Зарадвали се, когато, веднага след завършването на гимназията, Боряна се омъжила за поредното си гадже. Момчето било добро, работел в автосервиз, обичал жена си и я слушал за всичко. Родили им се близнаци, Елена и Атанас се успокоили, мислели, че най-сетне се е кротнала и всичко лошо е останало в миналото. Още повече, че от години Нина не се мяркала пред погледа й. Била наясно с чувствата на сестра си, затова родителите й не се учудили, че записала да следва в София.
После изкарала там и магистратура, всички вече мислели, че ще се устрои завинаги в столицата, когато срещнала любовта на живота си. С бъдещият си съпруг, който бил от бургаския край, решили да се установят в Пловдив. Първо си намерили работа. Смятали да си намерят жилище под наем, но Атанас бил категоричен, че долния етаж, който обитавали с Елена, бил предостатъчен,за да съжителстват спокойно с младото семейство. Три месеца след това
Атанас получил инфаркт и починал в съня си.
Елена изпаднала в шок, защото събуждайки се установила, че мъжът й е мъртъв. Вторият удар дошъл, когато се разбрало, че много отдавна Атанас е направил завещание, според което на Боряна оставял втория етаж, който тя обитавала със семейството си, а на Нина – първия, плюс прилежащия към него магазин, даван от години под наем. Елена била наясно, че не й е споделил нищо, както и че не е оставил на нея магазина, защото е предполагал, че тя ще го прехвърли на собственото му дете, за да няма разправии, че чуждото получава наготово цял етаж.
Оттук нататък животът в къщата станал ад. Боряна не говорела с майка си и сестра си, но не пропускала случая, ако се засекат да вдига скандали, да обижда и кълне всички, включително и покойния си баща. Нарочно хвърляла от горния етаж боклуци, изливала мръсна вода върху прозорците, изтръгвала засетите цветя в двора или от саксиите на верандата. Нина и мъжът й се опитали да продадат етажа, но Боряна спретвала такива номера на купувачите, дошли на оглед, че хората си тръгвали ошашавени. Накрая и брокерът се отказал от сделката.
Чашата преляла, когато една сутрин Нина открила пред вратата топка от конци, игли, косми…
За два дни съпругът й намерил апартамент под наем, в който тримата се нанесли. Елена обаче се чувствала като емигрант, напуснал родното гнездо, не можела да прежали дома, в който е преживяла най-щастливите си мигове с Атанас и решила, че е по-добре наистина да замине в чужбина. Хем ще е далеч, хем ще остави младото семейство да продължат живота си на чисто, хем ще печели, да не тежи на никого. А тя наистина била материално по-добре, отколкото очаквала. Уж тръгнала да гледа болна старица, но като разбрали, че е лекарка и се убедили в способностите й, цялата фамилия й станали пациенти, за чието здраве се грижела, а те й се отплащали не само с пари, но и с обич и уважение. Само дето никой не можел да излекува нейната болка. Преди да се разделим с обещанието повече да не прекъсваме връзката, Елена ми каза: „Много ми тежи, че заради Боряна, двете сестри няма да се погледнат до края на живота си… Но онова, което най-много ме измъчва е, че родих на Атанас – този толкова добър, фин и всеотдаен човек, най-проклетата, завистлива и отмъстителна дъщеря. Не го зслужаваше!“
Мими (Мимоза) от Русе
Източник: Лична драма
