Работниците в България не са от най-щастливите хора. Плащат за пакетче масло повече, отколкото в Германия, а получават едва 260 евро на месец. Шивашкото производство в България е Made in Europe, но изобщо не е по-хуманно, отколкото в Азия, пише германският Ди Цайт. Авторката Каролин Ванбек разказва за фабриката „Пирин-Текс“ край Гоце Делчев, където 2 000 работници на две смени шият, гладят, почистват и опаковат продукция за известни марки като „Хуго Бос“. Оттам всяка седмица потеглят около 12 000 готови облекла, предимно за Германия. "Тази фабрика едва ли щеше да я има, ако заплатите в България не бяха сред най-ниските в ЕС“, констатира авторката. По-нататък в статията четем: „Изненадващо е колко много международни производители на дрехи са избрали България. Независимо дали става дума H&M,“Адидас“, „Хуго Бос“ или „Бърбъри“ – редица международни модни концерни произвеждат продуктите си в еврочленката България. „В сравнение с разходите за живот, заплатите са дори по-ниски, отколкото в Азия“, казва Бетина Музиолек от Clean Clothes Campaign (CCC), неправителствена организация, която се бори за по-добри условия на труд в текстилната промишленост по цял свят.
„Започваш в 8, но не знаеш кога ще си тръгнеш“
Авторката посочва, че повечето работници в българската текстилна индустрия остават на минималната работна заплата от 260 евро и уточнява: „А разходите за живот в България са само два пъти по-ниски от тези в Германия. Някои стоки в България са дори по-скъпи. Дискаунтърът „Лидъл“ има филиал в Гоце Делчев. Там килограм банани струва 1,22 евро, а пакетче масло 2,80 евро повече, отколкото в Германия. Шивашкото производство в България е Made in Europe, но изобщо не е по-хуманно, отколкото в Далечния изток. Когато човек пообиколи няколко текстилни фабрики в България, бързо разбира защо това е така.
По-нататък авторката разказва за фабриката „Куш Мода“ в село Трънак, близо до Черноморското крайбрежие, където работят 340 души, предимно жени, предимно от турското малцинство. „Сутрин започваш работа в 8, но не знаеш кога ще си тръгнеш, казва пред Ди Цайт една от работничките, която не иска да се споменава името x, понеже се бои за работното си място. По-нататък в статията става дума за онова, което са научили представителите на ССС от работнички във фабриката: „Според техните проучвания, в „Куш Мода“ масово се полага извънреден труд: вместо законоустановените осем часа, работниците често се трудели по 12 часа, и то седем дни седмично. Автобусите докарвали работниците в 8 часа сутринта и ги откарвали в 20 часа. Според ССС, някои от работничките във фабриката изкарвали до 459 евро, но с много извънреден труд. А онези, които не упражнявали извънреден труд, понякога не стигали дори до минималната работна заплата. Камо ли пък да изкарат онези 1 200 евро, които според синдиката КНСБ биха задоволили месечните им нужди.
След като уточнява, че от „Куш Мода“ отхвърлили упреците на активистите, авторката отново се връща към българските синдикати: „В България рядко има работническо представителство. А когато го има, то не е особено влиятелно. Ето защо положението на много текстилни работници си остава драматично. На очи се набиват и многобройните надомници, които често пъти шият от вкъщи за фабриките, дори без договор. Други пък работят само на половин трудов договор, но изпълняват норма за пълно работно време. В редица фабрики няма прозрачност, те не поддържат уебстраници, не отговарят на журналистически запитвания и не допускат посетители. Във фабриката „Аполо“ в Гоце Делчев например, където се произвеждат униформи и ловджийски облекла, се работи дори на един празничен ден. Собственикът на фабриката връща репортерката още от вратата: „Нямам какво да кажа. Освен че българската текстилна индустрия се срива.“
„Едва петима работници успяват да изпълнят нормата“
На фона на всичко това условията на труд във фабриката „Пирин-Текс“ на германския предприемач Бертрам Ролман изглеждат направо добри. Но за да запази международната конкурентоспособност на своята българска фабрика, Ролман иска да повиши производителността на труда. В отговор на журналистическо запитване от „Хуго Бос“ са съобщили, че през последните три години са одобрили повишаване на възнагражденията в „Пирин-Текс“ с по 6% годишно. През настоящата година обаче Ролман обвързал възнаграждението още по-тясно с изпълнението на нормата и орязал някои твърди елементи от заплащането, пише авторката и дава думата на синдикалиста Драгинов, който казва: „Ролман иска все повече да ни експлоатира. В „Пирин-Текс“ нормата успяват да изпълнят едва петима работници“. Самият Ролман коментира това твърдение с думите, че именно тези работници доказвали изпълнимостта на нормата.
По-нататък в статията четем: „Собственикът на фабриката не разбира критиката и препраща към общото икономическо развитие. „Скоро вече няма да бъде възможно тук да се поддържат толкова големи производствени мощности“, казва той. И може би е прав. Десетилетия наред текстилната индустрия даваше сериозен принос към българското стопанство. Стотици хиляди евтини работници шиеха облекла, за които независимо от машините има нужда и от много човешки ръце. „Българската текстилна индустрия предлага добро съотношение между цена и качество, казва Георги Милев от агенция „Тексар“, която събира чуждестранни модни концерни с български производители.
Пред германската журналистка Милев разказва за силните традиции на българската текстилна промишленост, която преди 1990 година е разполагала с модерно оборудване и е обслужвала клиенти както на Запад, така и на Изток. При това не само с продукти на ишлеме (както днес), но и с дизайн, с платове и собствена конфекция. Авторката обобщава, че от предимствата на България е останало единствено географското близостта до пазарите в Германия, Великобритания и Италия. Плюс плоският данък. По-нататък авторката отбелязва, че много неща са се променили през последните десетилетия: „През 1993 година, когато Ролман открива фабриката си в Гоце Делчев, на опашка за работа са чакали 2 000 души, както твърди самият той. Днес обаче имало недостиг на работна ръка: „Принуден съм дори да отказвам поръчки.“ За последните три години само в „Пирин-Текс“ са напуснали 1 500 от общо 3 500 работници.
Ролман очаква, че скоро персоналът ще се стабилизира на равнище 1 500 души. А при спадащ капацитет, казва Ролман, трябва да се повиши производителността на труда. По този начин Ролман се опитва да се бори срещу кризата, но може би всъщност я задълбочава. Защото причина за нея е точно това: ниските заплати. Вярно е, че благодарение на тях текстилната промишленост остана в страната, но пък хората започнаха да бягат.
Все повече хора напускат България
В статията е цитиран и проф. Ганчо Ганчев от Югозападния университет в Благоевград, който пояснява, че със свободата на придвижване в ЕС българите могат да си търсят работа и другаде и да изкарват до пет пъти повече като чистачи или строителни работници във Великобритания и Германия. Ролман коментира този факт така: „Ако се повишат заплатите, България вече няма да е толкова привлекателна за фирмите, които съответно ще изнесат производството другаде, в Турция или в Камбоджа например.“
Към края на статията си авторката пише: „И наистина, след 1990 година 1,5 милиона души напуснаха България, населението на страната се сви от близо 9 на малко над 7 милиона. В Германия например от 2007 година насам броят на българите е нараснал с цели 563%, както съобщава Федералната статистическа служба. Само през миналата година в Германия са пристигнали 45 000 българи. В резултат: в България липсват работници. Да използваш ниските заплати за осигуряване на икономическо предимство, този модел няма да работи още дълго. Защото ще останат само онези, които не могат да напуснат. Единствено по-високите заплати могат да спрат бягството на хората, казва икономистът Ганчев: „Това е единственият икономически инструмент за стабилизиране на пазара.
Но индустрията се развива в друга посока, твърди текстилният посредник Милев: „Много фирми вече се интересуват от едно-единствено нещо: да свалят цените. Някъде по средата между тези два полюса са приклещени текстилните работници, които все още остават в България. „Тук едно погребение струва 400 евро, казва синдикалистът Драгинов. „А такива спестявания никой няма. Тук човек не може да си позволи дори да умре“, добавя той.
Източник: Пъзел
