Реших да родя детето си, въпреки всичко. Това е историята за един голям грях, който можеше да сторя. За щастие не го направих. На 44 години съм. Никога не съм си и помисляла, че на тази възраст може да ми се случи подобно нещо. Но най-вече, че съм способна да извърша престъпление, като захвърля детето си. Историята е дълга, ще се опитам обаче да не ви досаждам с подробности.
Запознах се с Антон преди четири години. В началото всичко бе като в приказка. Беше грижовен, всеотдаен, след работа винаги идваше вкъщи и по своя инициатива вършеше всичко, което в един дом плаче за мъжка ръка. По всичко личеше, че искрено ме обича. През лятото с него и дъщеря ми почивахме на морето, тогава тя беше на 15 години. Както се казва, мъж-мечта. За емоциите през това време няма да говоря, обещах да съм кратка! Месеци след първата година забременях. Седнахме, поговорихме какво ще правим. На 41 години не изпитвах потребност отново да раждам. Моят живот, така да се каже, беше уреден.
Дъщеря ми, която отглеждах сама, вече беше пораснала, имах хубава професия, с финансите всичко ми беше наред, все още изглеждах добре. С две думи, живей и се наслаждавай на живота. Но Антон настояваше да родя детето. Отговорих му, че в плановете ми не влиза да отгледам и възпитам сама още едно дете. На което той заяви, че е отговорен човек и че иска да има семейство, били сме си подхождали и ще живеем заедно. Перспективите ми се видяха примамливи: семейство, което до този момент нямах, дом, деца и любящ съпруг – пълно щастие… И оставих детето. Всички ми се чудеха как се решавам на такава стъпка. А аз гордо им отговарях: имам сто процента доверие на своя партньор. Бременността ми напредваше, а като че ли някой подмени мъжа до мен с друг. Ако преди всеки ден бяхме заедно, то сега през по-голямата част от времето бях сама. На всичкото отгоре въобще не се събрахме да живеем заедно. Уж бяхме решили аз да се преместя в неговото жилище, а когато купихме детско креватче го докарахме у дома.
Тогава той живееше с майка си и започна да ми говори, че и без това не я харесвам, защо ми е да ме нервира. Едва сега разбирам, че това му е служело за оправдание. А когато му напомних, че сме говорили да се оженим, каза, че изобщо не сме имали такъв разговор. Оказах се в кошмарна ситуация, все едно всичко това ми се е присънило. Разбира се, че заедно взехме решението да оставим детето, да се съберем и да създадем семейство. Не бях си измислила всичко сама. При това се състоя ден преди да изтече крайният възможен срок за аборт. За следващия имах записан час за гинеколог.
Раждането настъпи по-рано от определения срок, бебето – момиченце, бе прелестно. Мислех си, че сега всичко ще си дойде по местата. Но не би. Антон се обади по телефона, докато бях в родилното, и заяви най-официално, че ще припознае детето и ще плаща издръжка, но за обвързване и дума не можело да става. Освен това се бил разочаровал от мен и разбрал, че не съм подходящата жена за него. Направо ме уби. Значи досега сме имали връзка, всичко го е устройвало, а щом родих, изведнъж станах ненужна? И най-обидното – той имаше 13-годишен син от първия си брак. Много държеше на него, а аз се умилявах от този факт. Мислех си: ето, той е прекрасен баща. С жена си се е разделил скандално и макар че тя го е напуснала, той продължава да общува със сина си. И това е правилното поведение, защото децата не са виновни за това, че родителите им са се разделили и те страдат. А сега какво излиза – със сина си общува, а нашата дъщеричка не му трябва. Побеснях, затворих му телефона и записах малката с фамилното име на баща ми.
Седмица след това дойде вкъщи и поднови офертата си – за името и издръжката. Дори не го изслушах докрай и креснах: „На мен също не ми трябват бебе и ангажименти на тези години. Не искам нищо от теб! Детето ще дам в дом и ще подпиша документ за осиновяване. Може да има късмет и да случи на по-добри родители от нас, двамата. А сега изчезвай от очите и от живота ми!!“
В този миг видях 17-годишната си дъщеря, застанала на врата. Гледаше ме ужасена. Засрамих се от думите си и се разплаках. Тя приседна до мен, прегърна ме и ми вдъхна кураж, че заедно ще отгледаме тази малка кукличка, която вече чувствала като част от себе си…
Наскоро малката Радост навърши 2 годинки. Не се отделя от кака си, гушка се в нея, чуе ли, че се отваря външната врата, тича да я посрещне и разперва ръчички, за да я прегърне и целуне. Само като си помисля какъв голям грях щях да сторя, за да накажа подлеца, който искаше да ме остави сама да отглеждам дете на тия години, потъвам от срам. Сега съм спокойна, че каквото и да стане с мен, голямата ми дъщеря достойно ще ме замести като майка на малката си сестричка.
Ема
Източник: С кафето
