Ревността уби любовта. На 20 г. в разцвета на младостта си. Работя и уча. Справям се добре, като голямо силно момиче, чертая сама пътя си. Преди време срещнах едно момче, нещата се завъртяха бързо и започнахме да излизаме. След време връзката ни се задълбочи, в което разбира се няма нищо лошо, не се задълбочи до степен обсебване. Той е изключително ревнив, от въздуха и от водата. Тази ревност ме обсеби до такава степен, че да ме страх да поздравя някой познат, да изляза с приятелка, с колеги и т.н. Опитах се хиляди пъти да му го обясня колко ужасно много ме боли от това, защото съм невероятно свободолюбив човек. Докато просто в един момент чашата не преля. Скарахме се повече от жестоко и имах възможността за малко по-дълго време да замина в друг град. Опитах се да прекратя всичко, защото разумът в мен ми казва, че е най-доброто решение за мен, и го искам, но все нещо ме спира.
Ужасът който изпитвам е страхът да нараня някого, защото той все ми повтаря, че щял да се промени, че не можел без мен… И от този ми ужас аз живея някаква агония, наистина не знам какво чувствам, какво искам, коя съм и къде съм. Искам да остана сама, сякаш така сега ми най-добре.
Изгубих жизнеността си, усетът да бъда щастлива, което много ми тежи и не мога да се позная. Сега не се виждаме често, но той все ми повтаря, че ме обича, че ме чака, че всичко щяло да бъде наред… Нищо в мен не го вярва, но имам чувството, че ако го нараня нещо съвсем ще се счупи в мен.
Не виждам бъдеще в този човек. В него няма амбиция, не е работлив, нито думите превръща в действия. Факт е, че винаги е загрижен за мен, че ме обича, но на мен това никак не ми стига.
Чувствам се ужасно празна и объркана. Страх ме е да направя крачката, която съм убедена (както и всички мои близки), че е правилната. Не знам как да го преодолея. Не знам всъщност и от какво ме страх… Просто искам отново да си върна усета към живота. Да се почувствам на 20 г.
Източник: Розали