Родих сина си от друг мъж и не му казах

Родих сина си от друг мъж и не му казах

Родих сина си от чужд мъж, но не го уведомих. Така започва моята история. Не търся оправдание за това, което направих. Не очаквам и разбиране. Стига ми хората да повярват, че невинаги нещата са такива, каквито изглеждат. И да не бързат с присъдите.
Да се омъжиш по любов и тази любов да не даде плод, е жестоко. Две години с мъжа ми живяхме в напразни опити и илюзии. Лекарите казваха, че има надежда, но тя с всеки ден се стопяваше. Една стара жена – моя близка, ме посъветва: „Трябва да смениш мъжа, булка!“ Много добре я разбрах. Тя беше поредното доказателство за това, че възрастните хора са мъдри, животът им е дал какви ли не уроци, затова е добре да се вслушваме в съветите им. Така постъпих и аз.
Набелязах си човека – моя съсед Даниел.

Беше младо момче, пътуваше с корабите и рядко се връщаше в родното градче. Точно такъв ми трябваше. Без да му казвам причината, но и без да го лъжа, една вечер просто си легнах с него. И това беше – забременях! Как и какво се беше случило, остана тайна – моя и на Бог.
За радост на всички родих момче, което погълна изцяло мислите ми и изпълни сърцето ми с безкрайна любов. През това време Даниел продължаваше да пътува и не само не го виждах, дори не се сещах за него. Бях забравила, че негова кръв тече във вените на сина ми. А и никой нищо не подозираше.
Моето момче порасна и когато стана на 7 г., чух лошата новина – съседът се разболя тежко и спря да пътува. От майка му научих, че лекарите го подготвяли за операция, но не давали големи надежди…

Нещо ме зачовърка. Исках да го видя. За последно. Знаех, че не е редно, но желанието да се простя с бащата на сина си беше по-силно от разума ми. Сякаш дяволът ме водеше към него. Уговорих се с майката на Даниел, взех детето и отидохме на свиждане. Защо ми трябваше да водя този малчуган при тежко болен човек? Да ме пита човек!

Когато влязох в стаята на болния, краката ми се разтрепериха – от красивия, силен, весел и забавен млад мъж нищо не беше останало. Лежеше съсипан от болестта, отслабнал и сякаш кожата му беше почерняла. Не му даваха повече от 2-3 месеца живот. Майка му плачеше, държеше ръката му, кръстеше се и се молеше на Господ да спаси единственото й дете.

Изведнъж през сълзи тя се вторачи в сина ми и каза, че той много приличал на Даниел, когато бил на неговата възраст. Прегърна малкия, а той, както беше объркан и потиснат, се разплака. Аз също се стреснах, грабнах го, казах, че трябва бързо да се прибираме, и го отведох.

На свиждане отидох още веднъж, сама. Това беше последната ни среща с Даниел. Няма да забравя никога очите, с които ме гледаше – големи, тъжни, отчаяни, молещи. Преди да си тръгна, той хвана ръката ми и тихо каза, че винаги е мечтал за семейство и син като моя…

След няколко дни почина. Оттогава съвестта ме гризе и не намирам покой нито денем, нито нощем. Един въпрос не ми дава мира – защо не му казах, че моят син е негов? Поне щеше да си отиде от този свят спокоен, че е оставил нещо след себе си. Сигурно щеше да е радостен, че момчето расте здраво и умно. Дали пък малкият нямаше да му подейства като дълбока глътка въздух, преди да издъхне. Понякога, в сънищата си, виждам и как синът ни му дава сили, как става опора на баща си, как той се изправя и побеждава болестта. След всяка такава нощ се събуждам смазана от болка и вина. Знам, че нищо не можеше да спаси Даниел. Но един вътрешен глас не спира да ме пита: А ти опита ли? Защо го лиши и от малката радост, която можеше да даде смисъл на последните му дни? Изплаши се за себе си, нали? Колко лесно стана, обърна се и си тръгна… Знам старата истина „Пази се от живите, а не от мъртвите!“, а какво направих?

Може би трябваше отдавна да му кажа защо отидох при него онази нощ и това повече не се повтори. Щеше да е честно, но не можех да призная. Страхувах се и от него, и от всеки друг – да не ми отнеме щастието и спокойствието. А после, честно казано, просто забравих за Даниел. Имах сина си и за мен друго не беше важно.

Когато вината ме стегне за гърлото, се сещам как съседката плачеше и ми се иска да й дам малко утеха поне. В такива моменти си казвам, че трябва да заведа детето при нея, да я накарам да се закълне, че никога и на никого няма да издаде тайната ми и после да й призная, че нейният син живее в моя. Не знам дали ще посмея да го направя, а толкова искам да сторя за нея нещо добро. Тя, горката, се съсипа от мъка. От друга страна, ако не повярва и реши, че искам да я изнудвам? Тяхното семейство има много по-големи възможности от нашето. Няма да преживея да ме заподозре, че я лъжа за някакво наследство. Реших обаче да проверя може ли да се направи тест за бащинство, ако родителят е починал. Но и тук ще ударя на камък – ако съседката се озлоби, че през всичкото това време съм крила детето на Даниел, като нищо ще изпее истината на мъжа ми. И така не става….
Не знам какво да мисля и как да успокоя съвестта и душата си.

Лара

Източник: Лична драма