Родителите попречиха на жената, в която бях влюбен, да си имаме семейство. Не знам как да започна писмото си, защото съм много объркан. Трябва обаче да знаете, че един мъж страда по изгубената си любов точно толкова, колкото страдат и жените, а може би и малко повече. Само че ние, мъжете, трудно афишираме чувствата си.
Преди години имах приятелка, която обичах повече от себе си. Бях готов да вляза и в огъня заради нея. Тя също много ме обичаше, но не знам защо родителите й не даваха и дума да се издума да се оженим. Оправдаваха се, че е още малка. Аз съм бил много по-стар от нея, находил съм се бил и съм видял много от живота и не било редно тя да се жени за първото си гадже, защото не се знаело какви възможности още ще изскочат пред нея.
Заявих им, че на мен не ми пречи разликата от 12 години и съм готов да я чакам колкото трябва. Молих я да избягаме и да отидем да живеем в друг град – аз съм електроинженер, навсякъде ще си намеря работа, но тя беше непреклонна.
Не искаше да прави нищо през главата на семейството си и не можеше да си представи, че ще ги нарани по този начин. Когато беше студентка втори курс, веднъж като правехме с*кс, нарочно не я пазих, защото исках да забременее и най-накрая всичко да свърши. Тя наистина „хвана“ бебето и беше щастлива. Мислеше, че техните ще се примирят и ще се съгласят на сватба.
Да, но не стана така. Майка й превъртя и я заведе при леля й в Плевен, където я принуди да направи аборт. И не само това – премести я от Варна да учи в София и ми заяви, че докато съм жив, няма да видя дъщеря й. Така и не можах да се срещна с Жана, преди да замине.
Не ми позволиха. За столицата замина цялото й семейство и нямах никаква представа къде да я търся. Страдах месеци наред, отслабнах, започнах да пия. Но в един момент си казах, че животът продължава и явно с Жана не ни било писано да сме щастливи заедно.
Захванах се с една колежка, която от години си падаше по мен, и набързо се оженихме. Роди ни се син и аз постепенно свикнах с ролята си на баща и съпруг, макар че така и не обикнах съпругата си.
Веднъж като се връщах от работа, пред входа на фирмата ме чакаше Жана! От последната ни среща бяха минали 4 години. Беше още по-красива от преди. Стоеше пред мен и ми се усмихваше. Каза ми: „Върнах се! Избягах и ето ме при теб.
Вече никой няма да ни раздели!“ Не смеех да я погледна в очите, но изпитах такава болка, че буквално спрях да дишам. Любовта ми към нея се върна като вълна, която ме заля, но в същото време знаех, че за нищо на света няма да напусна жена си и сина си.
Имах отговорности към тях и не бих ги погазил. Докато прегръщах и целувах Жана, само успях да й прошепна: „Аз се ожених, прости…“ Все едно се счупи в ръцете ми, но не заплака. Пожела ми цялото щастие на света и си тръгна.
Гледах я как си отива и исках да хукна след нея и да я спра, но не го направих. Оставих я да си отиде. Не знам дали постъпих правилно. Но след като Жана си тръгна от мен за втори път, със сигурност знам, че сърцето ми никога няма да изпита такава любов.
Боян
Източник: Лична драма
