Сестрите на мъжа ми не ме приеха така, както очаквах. Така започва моят разказ. Здравейте! Казвам се Ина, на 28 години. Произхождам от малко село, където хората стават призори, за да могат навреме да отидат на работа. Майка ми почина рано, а с баща си не общувам от дълги години. С Васил се запознахме във фирмата, в която работя и след няколко месеца връзка, разбрах, че съм бременна от него. Щастлив, че ще става баща, той ми предложи брак. Оженихме се само в присъствието на свидетели и на другия ден отпътувахме за родния му край.
На прага на къщата, ни посрещнаха сестрите на мъжа ми, чието отношение ясно сочеше, че не съм добре дошла в дома им. За мое огорчение и двете се отнесоха към мен, сякаш съм някоя лека жена, която брат им случайно забърсал от улицата. Всъщност нека ви разкажа повече за тях. Таня е на 39 години, намръщена дама, всяваща страх в собствения си съпруг, децата и дори съседите. Марина е на 37 години, стара мома и живее заедно със семейството на сестра си на втория етаж на къщата.
Още от първия ден, Таня и Марина, заявиха, че не признават брака ни и най-вероятно съм се омъжила, защото съм научила, че Васко има голяма къща. С времето уж се примириха, но пък започнаха да ме контролират. Или не съм сготвила вечеря за брат им, или не съм забърсала праха по первазите, после пък не съм подредила идеално чиниите в сушилнята. Обиждат ме директно в лицето, подиграват ми се, наричат ме мърла и лоша домакиня. Лятото, въпреки че бях бременна, ме накараха да копая и плевя в градината. Есента обраха реколтата, направиха си зимнина и я прибраха в мазата си. Ако им поискам компот, следват въздишки и мърморене, че не съм си мръднала пръста, а прося буркани. Но най-обидното е, че когато се оплача на съпруга ми, той отговаря: “ Слушай ги! По-възрастни са от теб.“ Какво ли не направих, за да ги привлека на своя страна.
Подреждах масата като за празник и ги канех да хапнат. Те идваха с намусени лица, опитваха гозбите ми, после изплюваха храната в салфетка и се обръщаха към брат си: „Горкият, какви помия ядеш. Ела при нас да се нахраниш.“ Разбира се, поканата не важеше за мен.
Издържах дълго, но вече съм на път да рухна психически. Въпреки че съпругът ми е мил и трудолюбив, той не осъзнава, че не мога повече да съжителствам под един покрив със сестрите му. Отказва да си наемем собствено жилище, под предлог, че къщата е негова и трябва да живеем там.
Наскоро съседката ми разказа, че сестрите на мъжа ми са прокудили много от бившите приятелки на Васко. Те искат брат им да бъде самотен – да оре нивите, да му взимат заплатата и т.н. Обичам безумно съпруга си и желая спокоен живот. Пиша и плача, толкова ми е необходим вашият съвет!
Източник: С кафето
