Северна Добруджа се дава на Румъния. През 1978 г. изтекъл 100-годишният договор, но Брежнев казал на Първия, че не иска да се кара с Чаушеску. Страх го било да не напусне соцлагера.
След знаменателните победи на Трета армия под командването на генерал Стефан Тошев и конната армия на генерал Иван Колев през есента на 1916 г. българските войски достигат до устието на река Дунав.
Така люлката на българската държава отново е в пределите на страната. По този повод цар Фердинанд споделя с министър-председателя: “Е, господин Радославов, видяхте ли какво стана? Северна Добруджа, която румънците трябваше да ни върнат чак след още 62 години, нашите доблестни войници и офицери свършиха тази работа преждевременно.” Какво има предвид Фердинанд. Както е известно, съгласно Санстефанския договор от 3 март 1878 г. Северна Добруджа (по линията Мангалия-Расово) се дава на Румъния като компенсация за Южна Бесарабия, която Русия отново си връща, след като й е отнета в резултат на Кримската война.
Въпреки безспорната благодарност, която отново възкръсналата България дължи на освободителката Русия, тази явна несправедливост спрямо нас предизвиква негодувание сред българската общественост и най-вече сред населението на Северна Добруджа, в което преобладаващ е българският елемент. Тогава в областта живеят около 100 хил. души, от които българите са над 60 хил., а власите едва 8 хил. Френският консул в Галац Дьо Лел посочва, че през 1880 г. населението на Северна Добруджа е 112 хил, от което 45 хил. са българи, 27 хил. – турци, 12 хил. – румънци, а останалите са руси (липованци), гърци и други. Несъгласие с придобиването на Северна Добруда изразяват и официални румънски представители. Така например на 2 април 1878 г. министър-председателят Братияну заявява: “И въпрос не може да става да се приеме Северна Добруджа. Както географско-исгорически, така етнически и икономически Добруджа не е съставна част от нашата територия.
Разположена отвъд Дунава, тя е естествено продължение на България, населена е най-вече с българи. В нея румънци няма.
Ако я завладеем, ще стане постоянен източник на конфликти между нас и България, една отворена рана.” Много точно го е казал, за съжаление тази отворена рана е незараснала и досега. Още повече че според решенията на Берлинския конгрес границата се коригира в нов ущърб на България и минава по покрайнините на Силистра.
Решението за предаването на Северна Добруджа на Румъния се посреща с неодобрение и дори с възмущение ог нашата общественост и най-вече от населението на тази територия, в което преобладава българският елемент. Защитници на българската кауза като граф Игнатиев, княз Горчаков, Бахметиев, Муравьов, Хилфердинг и други влиятелни руски общественици отправят призив към императора да намери по-справедлив подход.
При така създалата се ситуация император Александър II се съгласява да се състави таен протокол към Санстефанския договор,според който
Северна Добруджа се дава на Румъния за срок от 100 г., след изтичането на който тя следва да се върне на България.
Препис от този протокол се дава на румънския крал Карол и на българския княз Александър Батенберг. Ето това е имал предвид цар Фердинанд, когато през 1916 г. казва на министър-председателя Васил Радославов, че доблестните български войници и офицери са свършили това дело 62 г. предварително.
Справедливостта обаче не възтържествува.
Въпреки че през 1916 г. е подписан договор между Германия и България за присъединяването на нашата страна към Съглашението, с който се признава правото ни да завладеем и притежаваме цяла Северна Добруджа, когато с българското оръжие тя е превзета, германците налагат тази територия да се управлява като кондоминиум съвместно от 4-те съюзника – Германия, Австро-Унгария, България и Турция. На България се признава правото да владее изцяло само една тясна ивица с граница при Гергикьол (на 30 км северно от Силистра).
Едва на 25 септември 1918 г. към България се придава цяла Северна Добруджа, но тогава вече е много късно.
Скоро след това следва пробивът при Добро поле, България е принудена да подпише примирие, с което излиза от войната, а с последвалия Ньойски договор й е отнета не само Северна, но и Южна Добруджа. Така отворената през 1878 г. тежка рана в снагата на България става още по-дълбока и болезнена.
В периода 1878-1912 г. българските правителства не обръщат особено внимание на този отечествен край. Техните усилия са насочени главно към начините за приобщаване на останалите поробени от турците Македония, Беломорска и Одринска Тракия. Румънците обаче са преодолели негативното си отношение към дадената им територия.
На 28 ноември 1878 г. съседите я окупират и започват нейното усвояване. При това са получили допълнителен бонус от Берлинския конгрес – границата вече е по линията, минаваща непосредствено над Силистра.
С редица административни мерки те принуждават българското население да преотстъпва земята си на румънски заселници и депортират българи отвъд границата. Отнемат се българските черкви, училища и читалища. Целта на краля и на румънските правителства е рязко да променят етническия състав на Северна Добруджа. Стига се дори и до репресии – през 1926 г. 25 хил. българи от Северна Добруджа насилствено са изпратени в лагери в Молдова и там мнозина от тях намират гибелта си.
Въпреки това и до 1913 г. в този край преобладаващо е българското население. След него е мюсюлманското население, но през 1913 г. Румъния сключва спогодба с Турция, според която по-голямата част от турците в Северна Добруджа се изселват и техните земи се заемат от румънци. Освен с интензивното усвояване на Северна Добруджа Румъния започва да проявява афинитет и към Южна.
При създаването на Балканския съюз за война с Турция цар Фердинанд, който е негов инициатор, се опитва да привлече и Букурещ. Среща се с крал Карол и му предлага Румъния да се сдобие с бази в Беломорието.
Крал Карол обявява, че Румъния ще спазва неутралитет. След успехите на българите в Одринска Тракия обаче Румъния обявява, че трябва да получи компенсация за българското разширение в доскорошните османски владения.
Въпросът става международен и в Петербург се провежда конференция на Великите сили, на която се решава на Румъния да се отстъпи град Силистра и 3 км от ареала му. Това не задоволява румънските амбиции.
Северната ни съседка се възползва от ситуацията по времето на Междусъюзническата война и нахлува в България. Сключеният след войната Букурещки договор й отрежда присъединяването на Южна Добруджа по линията Балчик-Тутракан.
След засилена дипломатическа дейност и привличането на Великите сили в подкрепа на България през 1940 г. ни е върната Южна Добруджа, но това е свързано с доста неблагоприятни за нас условия.
Българското население в Северна Добруджа трябва да се пресели отвъд Силистра, а румънските заселници в Южна Добруджа да получат обезщетения, въпреки че са владеели български земи и друг вид имоти.
Прието е да се смята, че през 1940 г. окончателно е уреден добруджанският въпрос, но това не е съвсем така.
Още тогава Съветският съюз, който се стреми да привлече България за съюзник, предлага да се установи граница между двете страни, което означава тя да бъде по най-долното течение на река Дунав.
В преговорите с българските представители Сталин недвусмислено заявява: “Ние ще ви дадем това, което навремето император Александър II ви е отнел.”
Цар Борис III обаче е против такова решение, защото се страхува да има като непосредствен съсед болшевишката страна. За някакъв финал на цялата тази история може да се смята 1978 г., когато изтича срокът на 100-годишното преотстъпване на Северна Добруджа на Румъния и след него тя би трябвало да се върне на България.
Източник: Спомен
