За съжаление, понякога дори и най-любящите родители могат несъзнателно да навредят на детската психика. Понякога вредата идва от прости фрази, които на пръв поглед изглеждат правилни, но от психологическа гледна точка носят разрушителна сила. Днес ще разгледаме два такива израза, които според повечето психолози никога не трябва да бъдат налагани на едно дете.
Думата „Извинявай“, казана под натиск
Най-често срещаната грешка е принуждаването към извинение. Детето е бутнало друго на площадката? Веднага трябва да каже „извинявай“! Взело е чужда играчка? Бързо да се извини! Отстрани това изглежда като правилно възпитание – родителят показва, че отглежда вежлив човек. В действителност обаче нещата стоят по друг начин. Като караме детето да се извинява насила, ние го учим на лицемерие. То произнася празна дума, без да изпитва никаква вина. Не го интересуват чувствата на другия, а само това да бъде оставено на мира. Така то запомня, че най-важното е да се отърве с правилната фраза, а искреността и съпричастността нямат значение. Подобно поведение поражда вътрешен протест у детето. То се ядосва на родителите, които го принуждават, и на този, пред когото е принудено да се извинява. Тази злоба се натрупва и не намира отдушник. В резултат на това детето не се успокоява, а напротив – превъзбужда се още повече. Освен това, принудителното „извинявай“ е унизително. Детето се чувства лошо, победено и засрамено. То не се учи да разбира последствията от своите постъпки, а само че неговите чувства са без значение. Важни са единствено правилата на играта, установени от възрастните.
Какво да правим вместо принудителни извинения?
Не насилвайте детето да изрича празни думи. Вашата задача е да му помогнете да разбере връзката между постъпката и резултата. Действайте по различен начин. Първо, насочете вниманието на детето към последствията от действията му. Кажете спокойно: „Виж, Мария плаче. Боли я и ѝ е обидно, защото ѝ взе куклата“. Така фокусирате вниманието му не върху самото него и наказанието, а върху състоянието на другия човек. Това е ключов момент за развитието на емпатия. След това му помогнете да предложи реална помощ. Попитайте: „Как можем да поправим ситуацията? Може би да върнем куклата? Или да донесем на Мария кърпичка?“. Предложете варианти и му дайте възможност само да избере начин да поправи грешката си. Това го учи на отговорност. Едва след като емоциите утихнат, можете внимателно да го подтикнете към извинение, но то трябва да бъде искрено. Може да кажете: „Готов ли си сега да се извиниш на Мария?“. Ако детето кимне, значи наистина е узряло за това. Ако не – не го притискайте. Това означава, че е нужно още време. Помнете, че целта ви не е формалната вежливост, а детето да осъзнае грешката си и само да поиска да я поправи. Този подход изисква повече време и търпение, но изгражда здрава основа за бъдещите отношения на детето със света.
Фразата „Кажи благодаря“
Втората опасна фраза е принудителното „Кажи благодаря!“. Баба подарява подарък, а детето мълчи или се крие зад майка си. Родителят се чувства неловко и започва да го пришпорва, да изисква, да го засрамва. Това не бива да се прави. Като го караме да казва „благодаря“ насила, ние обезценяваме самата благодарност. За детето тази дума се превръща в парола, която трябва да произнесе, за да получи подаръка или за да го оставят на мира. В нея няма истинска топлота, радост или осъзнаване. Това е просто ритуал, лишен от смисъл. Детето може да има милион причини да мълчи. Може да се притеснява, да е претоварено от емоции или уморено от вниманието. Възможно е подаръкът да не му харесва или да не знае как да го използва. Оказвайки натиск, ние засилваме стреса му и добавяме към объркването и чувство за вина за поведението му. Освен това, ние му отнемаме възможността да изрази благодарност по свой собствен начин. Може би то не иска да каже, а да прегърне баба си. Или по-късно да ѝ нарисува рисунка. Или просто да се усмихне. Понякога една искрена усмивка означава много повече от заучена вежлива дума.
Как да научим на благодарност без принуда?
Учете на благодарност чрез личен пример. Това е най-мощният инструмент. Казвайте „благодаря“ на съпруга си, на децата, на продавача в магазина. Детето вижда всичко и възприема този модел на поведение като норма. За него това ще стане естествена част от общуването. Изразете чувствата вместо детето в момента, в който то се смущава. Можете да кажете вместо него: „Бабо, благодаря за количката! Сашко много се радва, само че сега малко се притеснява, но вкъщи задължително ще си играем с нея“. Така премахвате напрежението от детето и му показвате как може да реагира. Обсъдете ситуацията по-късно, насаме. Когато сте само двамата, можете спокойно да поговорите защо е хубаво да благодарим на хората, които ни правят добро.
Попитайте: „Хареса ли ти подаръкът от баба?
Попитайте: „Хареса ли ти подаръкът от баба? Хайде да ѝ нарисуваме картичка и следващия път да ѝ благодарим“. По този начин му предоставяте инструменти за изразяване на емоции и време да се успокои.
Хвалете за искрената благодарност. Ако детето само каже „благодаря“, задължително отбележете това. Кажете: „Беше ми толкова приятно да видя как благодари на дядо си“. Това ще затвърди положителния опит и ще покаже, че цените неговите искрени пориви.
Най-важното са вашите отношения
Детската психика е много крехка. Думи, изречени с най-добри намерения, могат да оставят дълбока следа в нея. Не я пречупвайте с принуда и натиск.
Вместо да принуждавате, опитайте се да разберете. Вместо формалности – търсете искреност. Вашата задача не е да отгледате удобно дете, което казва правилните думи. Вашата задача е да възпитате цялостна личност, която умее да чувства, да съпреживява и да бъде благодарна истински.
Доверието и уважението помежду ви – това е основният инструмент на възпитанието. Ако детето ви има доверие, то само ще поиска да прилича на вас. Само ще се научи и да се извинява, и да благодари. Просто му дайте време и бъдете до него. Не в ролята на надзирател, а в ролята на мъдър водач.
