Спрях да общувам с родната си майка
Спрях да общувам с майка си. Така е и до ден днешен. Понякога, когато срещна нейни съседи, се интересувам как е тя и как минава животът й. Хората ме осъждат, че съм се отказал от родната си майка и вероятно, ако бях на тяхно място и аз бих мислил същото. Но те не са съжителствали с нея, не са търпели издевателствата и пиянските й изпълнения. Баща ми ни напусна, когато бях на седем години. Винаги съм вярвал, че това се случи по вина на майка ми, защото, когато беше пияна, ставаше агресивна и жестока. Можеше да крещи по цяла нощ, да търси още алкохол, да обвинява мен и баща ми за всички смъртни грехове. Все още си спомням грубия й пиянски глас. Баща ми я молеше да млъкне, но думите му я ядосваха още повече. Посягаше да го удря, а той се оставяше – дано се успокои.
По време на пиянските й сцени, аз лежах в леглото си, покрит с одеало и треперех от страх. Молех се да не се сети за мен. Но често молбите ми се оказваха напразни: вратата се отваряше и ругатните по мой адрес започваха. Стоях сънливо на леглото и си мислех: “Не, тази жена не може да бъде майка ми. Сигурно са я сменили с някоя друга.” Един ден майка ми хвърли по мен чайник с вряла вода. Пред хората обаче се преструваше, че без да иска го е изтървала. Когато баща ми ни напусна, положението стана още по-зле: пияни компании, мъже, скандали. Често се скитах по улиците по цели нощи, а сутрин се прибирах и тихичко си лягах. На десет години детската ми сила се изчерпа и сам помолих полицията за помощ. Поисках да ме заведат в интернат. Да, сам поисках това! Но полицаят просто се ухили и ме отпрати у дома.
Започнах да ставам лош: бягах от училище, биех се с другите деца, пушех тайно. Сега разбирам, че съм постъпвал така, за да може майка ми да ме забележи, а може би дори да спре да пие. Но когато комисията за непълнолетни престъпници затвори вратата под носа й, тя повтаряше едно и също: ” Защо те родих? Да беше изчезнал с баща си! Ти не си ми нужен!” – и все приказки в този дух. На шестнадесетгодишна възраст напуснах дома си и се преместих да живея при мой приятел. Дълго време съжителствахме заедно, но един ден реших да се върна при майка си. Бях притеснен за нея. Може би тогава все още я обичах. Вече бях пораснал и можех да й се противопоставям. Но когато отворих вратата, видях, че лежи пияна на коридора. Взех ключовете от нея и я избутах навън, казвайки й, че когато изтрезнее, тогава ще й отворя.
Понякога майка ми прекарваше нощта пред входа, а друг път с ролки на главата, обикаляше квартала, за да изтрезнее по-бързо. Съседите ме нападаха, че нямам капка жал към собствената си майка. Шест месеца по-късно майка ми се опита да се съвземе. Осем месеца не сложи капка алкохол в устата си, дори спести пари за нови мебели. Най-накрая направихме ремонт на апартамента. Но на рождения си ден тя отново се напи и всичко започна отначало. Аз отново си тръгнах. Съседите ми звъняха, оплакваха се от шумни компании в апартамента на майка ми, молеха ме да се върна, но винаги им отказвах. Наистина, често я посещавах и понякога я намирах трезва, особено в края на месеца, когато парите й привършваха. На един 8 – ми март майка ми каза, че някой й откраднал голяма сума пари, а освен мен никой друг не влизал в жилището. Клеветата й ме накара да избухна. Захвърлих всички продукти и подаръци, които й носех, и си тръгнах. Този път завинаги! Никога повече не я видях!
Източник: Лична драма
