Стачка заради жена в СССР през далечната 1977 година. Заплатите там са по-високи и позволяват на заминалите българи да спестят за Москвич или Жигули. Както и да донесат на връщане злато, хайвер и ленени чаршафи. Но не всичко е розово. Преди 50 години, на 22 април 1970 г., в град Губкин в СССР пристигат първите 70 български строители. Те идват да помогнат да се преодолее липсата на работна ръка в района, предизвикана от комсомолския щурм за строителството на Лебединския рудно-обогатителен комбинат. В замяна на НРБ се предоставят така необходимите горива и суровини по силата на междуправителствена спогодба със СССР. Работниците получават по-високи заплати от тези, които биха взимали в България, и възможността да пестят и после да закупят с рублите си заветния Москвич или Жигули от „Кореком“, без да чакат десетилетие на опашка.
Около 11 хиляди български строители се трудят 20 години в района, като строят предимно индустриални, но и жилищни сгради, както и детски градини. Договорът с българската строителна група е прекратен на 1 януари 1991 г. По това време в Губкин работят около 2000 българи, много от тях са със своите семейства, а за 20 години са сключени 400 интернационални брака. Поне 130 българи остават там със семействата си.
Отношението на местните към гурбетчиите обаче невинаги е дружелюбно и през късното лято на 1977 г. почти всички от работещите там българи обявяват стачка – не отиват на работните си места. Стачките в СССР, а и в НРБ, са единици и се смазват брутално. Но не и този път. Милицията е там, пред управлението на „Главболгарстрой“, но не се намесва.
„Cherchez la femme“
Поводът за стачката е банален и в него е замесена жена. Българските строители получават две заплати – една руска и една българска. Това им осигурява доста по-висок стандарт от този на местните, което част от „пришълците“ обичат да демонстрират, защото им печели дамско внимание. Покрай това в навечерието на стачката български работник е пребит от група руснаци в ресторант. Негов сънародник успява да стигне до близките общежития, в които живеят българите, и събира група за помощ, после още една. Уличните битки между българските гурбетчии и руснаците продължават цяла нощ. Говори се за обърнати коли и кошове.
На сутринта дворът пред управлението на „Главболгарстрой“ е почернял от хора и нито един българин не отива на работа. Днес очевидците на събитието не си спомнят какви искания са имали стачниците и какво им е обещано от ръководството. И все още не могат да повярват, че известната със своята жестокост местна милиция не реагира по никакъв начин, а само охранява протеста. На следващия ден половината отиват на работа и след два дни стачката спира – след проявата на солидарност към пребития. А той не е бил единственият – има и доста други подобни инциденти, все заради „женски истории“.
Без месо, но с хайвер
Условията, при които са настанени българите, не са добри – работниците обитават общежития или многолюдни комунални квартири. Инженерният и техническият персонал, както и семействата им, живеят малко по-добре – в стандартни панелни апартаменти. Храната е дефицитна, в магазините изобщо няма месо.
„Успявахме да си купим само мършави неоскубани пилета от пазара. Основната ни храна, както и на руснаците, бяха картофите. Детски храни нямаше. Алкохол се продаваше само през деня от 10 до 12 часа. Руснаците ни се чудеха какво правим там“, разказва пребивавала там българка. В крайна сметка гурбетчиите завъртат търговия с коняк „Слънчев бряг“ и дрехи. Българските маратонки и анцузи се продават в пъти по-скъпо в СССР, като дори употребяваните дрехи вървят добре в оказионните магазини. В обратна посока българите изнасят основно руско злато, часовници, ленени чаршафи и хайвер.
Източник: Соцбг
