Станах човек и без пионерска връзка
Станах човек, въпреки някои неща, които ми пречеха, вместо да ми помагат. Още ми се върти в главата мелодията на предаването по българското радио всяка сутрин в 7 без 20: „България: дела и документи“. С това се будех, преди да замина на детска градина, а по-късно на училище. Тази бойна музичка отеква и до днес в ушите ми, споменът сякаш е от вчера. Следваше пронизителното кукуригане на петленцето и любимата кратка приказка, докато още търках очите си. Топлата попарка, която хапвах редовно си я спомням ясно и точно, както и настоятелният глас на родителите ми да се обличам, за да не закъснея. Винаги трябваше да бързаме – или за детската, или за училище. Когато станах първи клас си спомням правоъгълната чанта, която се носеше в ръка и нямаше презрамка.
Периодът беше доста интересен, защото тогава все още социализмът си беше факт и никой не предполагаше как ще се развият събитията съвсем скоро. Когато настъпи 1989 година, аз вече бях пети клас и бай Тошо падна от власт.
По-скоро те си го свалиха, но тогава още не бяхме наясно. Още се чудех защо всички около мен са особено въодушевени, някои празнуваха, други разказваха вицове. Бях преминал през чавдарчето и тъкмо бях станал пионерче, когато ни казаха, че това с връзките отпада. Бях понаучил някои стихове като чавдарче и започвах да ставам „примерно“ пионерче, когато с разбра, че всичко това отпада. Не знам защо, но почувствах някакво голямо облекчение. Може би се почувствах по-свободен, имайки предвид събитията, които последваха. Защото това беше време на протести, кризи, безизходици, но това време някак си го запомних като нещо положително. Защото тогава имаше надежда – всеки ден.
С носталгия си спомням, как играехме навън и ни викаха от балконите да се прибираме, защото станало тъмно.
А ние дори не забелязвахме това – тичахме, овесили ключа на врата и си играехме до забрава. Нямаше телефони и компютри, затова играта навън беше страхотна. Прибирахме се капнали от умора, с драскотини по краката и ръцете, но много щастливи. Радвам се, че махнах червената връзка, защото когато ни я слагаха, задължаваха пионерите да правят неща, които не ми бяха особено приятни. Тези безумни събирания на стари вестници и кестени, старото желязо и подобни…някак си не си струваха усилията. Поне за мен. Просто ми беше досадно.
Така и не станах член на отряден съвет, постоянно бягах от това. Ама като се поглеждам сега – станах си човек, при това възпитан и културен. Въпреки, че не съм участвал и в Тимуровската команда, родителите са успели да ме възпитат добре. И без тая команда помагам на другите, въпреки, че някои даже не го заслужават.
По онова време си спомням всички магарии, които правех и как нашите с чудеха дали от мен ще стане човек. Обожавах да плаша непознати хора, да бера чужди градини, да стрелям по хората с фунийки, да хвърлям снежни топки по колите…
Знаех, че когато стана голям, ще трябва да стана комсомолец. Някак си това не ми харесваше. То пък взе, че отпадна. А и да не беше, може би нямаше да ме приемат, ако сметнеха, че родителите ми са народни врагове. Чувал съм само за провиненията, за изключването от комсомола, за бъдещите проблеми, ако ревнеш против властта, против соца. Само са ми разказвали за бригадите на комсомола, но аз така и не стигнах до тях. Не отидох и на бригада в Щатите, някак си не го усещах да е за мен. Въпреки всичко си останах в България – не направих решителната крачка да избягам зад граница. А може би сгреших?
Вече е малко късно, защото минах 40-те. Все още вярвам, че нашата мила България може да тръгне нагоре. Имаме страхотна природа, уникални планини, хубаво море, но проблемът тук е в обществото – като се пусне някакъв слух, той навлиза в медиите и съвсем обременява лековерните хора. Така стана и с морето в Гърция – всички се изнесоха, щото било по-добре там. Дори и така да е, тук все още има прекрасни места за почивка и ако човек си ги знае, ще ходи всяка година там.
Завършвам този кратък разказ с извода, че каквото и да е станало, ние трябва да запазим детското в себе си. И да не забравяме откъде произлизаме. Защото аз станах човек не заради социалистическия строй, а заради грижите на моите родители.
