Старо кисело мляко по времето на соца не можеше да изкара повече от 72 часа. Възрастните българи си спомнят, че едно време киселото мляко имаше трайност 72 часа, след което вкисваше и трябваше да се изхвърли.
Днес млякото става за ядене, дори и цял месец да е престояло в хладилника. По времето на плановата икономика държавният млекопроизводител „Сердика” си е планирал доставките, знаейки потреблението и нуждите на пазара и всеки ден е зареждал прясна стока с трайност 3 дни, която бързо се е изкупувала от населението и е нямало опасност да залежи и да се изхвърли. Има разлика и във вкуса. Преди млякото беше наистина кисело, а сега е на границата да започне да сладни. Вкусът, полезните качества и уникалността на продукта се дължат на задължителната симбиоза между два основни микроорганизма: лактобацилус булгарикус и стрептококус термофилус (единствената безвредна за човека стрептококова бактерия).
От съотношението между двете бактерии пък зависи по-киселият (лактобацилус) или по-сладкият (термофилус) вкус на продукта. Киселата вирее и се възпроизвежда само по нашите географски ширини, затова е един от националните символи на България. Тази бактерия създава вкусен и полезен продукт, но и бързо го разваля.
Консистенцията сега също е променена.
Киселото мляко преди беше с тънък слой вода отгоре (нещо като саламура). Днес млякото стои твърдо в кофичката като торта и не пуска капчица вода. А производителите слагат в него нишесте и други добавки, които да го направят по-гъсто и плътно.
Когато киселото мляко се появява масово на пазара е липсвал амбалаж. Всеки си е носил в магазина някаква съдинка от къщи да му сложат кисело мляко. Тогава се е продавало от фасати – алуминиеви пресечени-конусообразни съдове с обем пет килограма. Според по-възрастното ни поколение това е било и най – хубавото кисело мляко правено в България за масова консумация. Впоследствие влизат в употреба стъклените буркани, но амбалажът е създавал големи проблеми на производителя. Стъклените бурканчета са оскъпявали допълнително продукта. С амбалажа цената му е ставала 27 ст., но хората масово са връщали празните стъклени бурканчета в магазините, за да не плащат за него.
Така с амбалажа, цената на най-скъпото тогавашно мляко е 41 ст, като изключим чистото овче и биволското, които са се продавали в по-малки пластмасови кутийки. В края на 60-те се появява и новата модерна опаковка – пластмасовите кофички, но тъй като само столичния млекокомбинат ги е изработвал, те са се срещали единствено в София. Кофичките са имали квадратна форма и след употребата им са били изключително удобни за разсад. По-късно се появяват и познатите ни и до днес кръгли кофички.
Въпреки по-удобната за употреба пластмаса, почти до 1989 год. масово киселото мляко се е продавало в споменатите стъклени буркани от 500 гр., понеже поради липсата на подходящата техника за изработка, преминаването от един вид опаковка към друг е бил много бавен и продължителен период. При появата на стъкления амбалаж през 60-те за затварянето му са се използвали саморазпадащи се картонени капачки.
После се появяват пластмасови и алуминиеви. Последните се налагат и като най-масови. Фолиото, от което са се правели капачките е било изключително твърдо и плътно, приличащо по-скоро на тънка тенекийка. Капачката е обхващала гърлото на бурканчето с накъдрена прегръдка. Те пък са се използвали активно от българските домакини в домашната кулинария.
Източник: Ретро