Защо страхът от смъртта е толкова силен и възможно ли е да бъде преодолян? И как да живеем, осъзнавайки своята смъртност, без постоянно чувство на тревога? По тези и други въпроси разговаряхме с клиничния психолог, специалист по когнитивно-поведенческа терапия Надежда Турлаева.
Какво представлява страхът от смъртта?
Страхът от смъртта (танатофобия) е един от най-фундаменталните и всеобхватни страхове, който в една или друга степен изпитва всеки човек. Той може да се прояви като лека тревожност при мисли за крайността на живота или като панически ужас, който парализира волята и пречи на нормалното съществуване. Рядко говорим за страха от смъртта. Темата е твърде плашеща, твърде абстрактна и „неприета“ за обсъждане. Но въпреки това той е винаги с нас. Крие се в тревожността, в желанието да контролираме всичко, в паниката „ами ако не успея“ и в натрапчивото усещане, че животът ни се изплъзва. И не става въпрос само за страха да умреш, а за страха да не си живял истински.
Защо възниква страхът от смъртта?
От детството си усвояваме, че за смъртта е по-добре да се мълчи. Но вътре в нас остават въпроси, а тялото помни. Гръдният кош се свива. Ръцете изстиват. Появява се тежест, която не може да бъде премахната. Още от малки улавяме сигналите: за смъртта не се говори, по-добре е да не я гледаме, а ако се страхуваш – значи нещо с теб не е наред. Но колкото повече я избягваме, толкова повече тя ни управлява. Мозъкът ни е устроен така, че да ни предпазва от теми, които смята за „твърде тежки“. Той включва тревога, свива тялото, задейства фантазии – само и само да не се сблъска с неизвестното. Именно това вътрешно избягване обаче формира състояния като фонова тревожност, панически атаки, прекомерен контрол и страх да пуснем нещата, както и желанието всичко да бъде пресметнато, за да „не се случи нещо лошо“.
Този страх умее да се прикрива. Може да се прояви като страх от заболяване. Или като острото усещане „не успявам“, подхранвано от перфекционизъм и претоварване. Може да се крие зад вечната заетост или зад духовни търсения, в които тялото продължава да е в състояние на тревога. Учим се да бягаме от темата и по този начин само усилваме нейната власт. Невъзможно е да се отървем от страха от смъртта, а може би и не е нужно. Но със сигурност можем да се „сприятелим“ с него, да го направим по-лек, по-слаб и по-разбираем. Той утихва, когато спрем да воюваме с него и започнем да го слушаме, когато си позволим да имаме въпроси. Когато преживяваме чувствата си – не като слабост, а като проява на честност. Вкусът към живота се появява тогава, когато престанем панически да се боим да го загубим, не се опитваме да го задържим, а започнем да го живеем.
Как се формира страхът от смъртта в нас?
На еволюционно ниво страхът от смъртта е механизъм за оцеляване. Животните, които избягват опасности, имат по-голям шанс да предадат гените си на потомството. При хората този инстинкт се е развил в сложна психологическа реакция:
Физиологични прояви: учестен пулс, изпотяване, мускулно напрежение при мисли за смъртта. Психологическо избягване: нежелание да се говори, мисли или сблъсква с темата за смъртта.
Смъртта е абсолютна неизвестност. Дори човек да вярва в задгробен живот, той не може да бъде 100% сигурен. Това поражда няколко конкретни страха:
Страх от несъществуване: „Ще изчезна ли завинаги? Ще има ли нещо след това?“ Страх от загуба на „Аз-а“: изчезване на личността, спомените и съзнанието. Страх от „нищото“: плашещата концепция за вечно небитие.
В западната култура смъртта е табуирана, избягвана, скривана и превърната в „неприлична“ тема. Това засилва тревогата. В източните традиции (будизъм, даоизъм) смъртта се възприема като част от цикъла на битието, което намалява страха. Религиозните концепции (ад, рай, съд) могат както да утешават, така и да засилват страха от наказание. Друг аспект е страхът от нереализираност. „Ще умра, без да успея да…“ е често срещана мисъл. Хората се боят, че няма да осъществят мечтите си, няма да оставят следа в света, няма да отгледат децата си или да кажат важни думи. Този страх е особено силен в общества, където се ценят постиженията и успехът.
Защо страхът от смъртта не изчезва от само себе си?
Защото мозъкът е устроен така, че да не мисли за смъртта. Той включва защитни механизми – тревога, избягване, суетене. Опитваме се да живеем „сякаш нищо няма“, но страхът все пак напомня за себе си чрез панически атаки, усещане за безсмислие и чувството, че животът ни се изплъзва.
Как страхът от смъртта се отразява на тялото и мислите?
На телесно ниво страхът от смъртта се проявява като свиване, замъгляване на съзнанието, безсъние и тежест. На мисловно ниво – като стремеж към контрол, тревожни сценарии и постоянно бързане. Не го наричаме „страх от смъртта“, но по същество това е именно той, просто в завоалирана форма.
Как да се отървем от страха от смъртта?
Ключът е не да се борим, а да се вслушваме. Да влезем в контакт с него – чрез тялото, образите и честните въпроси към себе си. Позволете си да не знаете, да не разбирате и да не контролирате всичко. Тогава страхът престава да бъде враг, а се превръща в тихо напомняне, че сте живи – и това само по себе си е дар. За да спрете да бягате от страха от смъртта, е ключово да престанете да го възприемате като противник. Той не цели да ви унищожи, а да ви насочи. Да ви покаже дълбоката ви потребност от смисъл, от присъствие, от връзка със себе си и със самия живот. Можете да започнете с нещо съвсем просто: позволете си да чувствате. Вместо да потискате тревогата или да се опитвате да се разубедите, просто признайте честно: „Страх ме е. Не знам какво ще стане. Но аз съм тук, в този момент.“ Когато спрете да изисквате от себе си абсолютна яснота, вътрешният ви свят става по-спокоен. Страхът започва да се трансформира, когато влезете в диалог с него – чрез образи, през усещанията в тялото или чрез въпроси, за които няма правилни отговори.
