Свекървата ми е златна. „Ти се омъжи за мама, не за мене“ – обича често да се оплаква полу на шега – полу на истина моят съпруг, щом види, че пак шушукаме нещо като отдавнашни заговорници със старата. И как няма. Вие може би не вярвате, но златни свекърви има. Моята е една от тях.
Преди шестнадесет-седемнадесет години аз я срещнах за пръв път в затвора, пред решетката. Дошла беше милата, да ме види – мен, годеницата на своя арестуван син! Не помня вече какво имаше в голямата й плетена кошница, но оная майчинска нежност, с която ме погали тогава, още топли душата ми…
Не зная защо е така, но има минути, които остават скъпи за цял живот и споменът за тях диктува понякога докрай отношенията ни към хората, с които сме ги преживели.
Първият ден, когато стъпих в дома на моята свекърва, беше празник. Посрещнаха ме като свой, отдавна очакван човек, като дъщеря, макар че и снаха не им бях станала още. Общата грижа – мъката по Васил, който продължаваше да е в затвора, ни направи много скоро скъпи една на друга. А когато дойде време да си вървя, баба Мария кротко сложи ръка на рамото ми:
– Остани чедо, къде ще се блъскаш само сираче по чужда работа и по чуждите къщи – остани тука да чакаш Васил.
Знам, че тогава плаках цяла нощ. Не беше от мъка…
Проясниха се дните сетне. Напълни се къщата ни с глъчка и детски смях, върна се Васил, агенти не ни дебнеха вече, а ние с моята свекърва все повече се привъравахме една към друга. Сега живеем пак заедно и може чудно да се стори някому – до ден днешен не сме се спречкали.
Не че не е имало за какво, но умна е моята старица. Тя винаги знае кога да се намеси в общите спорове, какво да каже, кого да защити. А как гледа децата само! Децата са най-честият повод за тревоги и разправии – палуват, капризничат. Кажеш им едно – те вършат обратното. Баба им била казала, че и така можело – оправданието готово. Нервите не издържат и свадата между „проклетата“ свекърва и снахата е неизбежна.
В нашия дом такива неща няма. Макар в душата си да е изцяло на страната на синовете ми, моята свекърва знае и строго да ги съди. Веднъж тя трябваше да поседи няколко седмици у етърва ми, но не минаха десетина дни и баба Мария се завърна. Каза, че стигало толкова, притеснявала се без работа там, а тайничко ми довери:
– За децата бързах, майка, за децата ме беше страх, да не им се карате, да не ги биете, я…
Моята свекърва не доносничи пред мен или мъжа ми, не се оплаква, не клевети.
Затова всички я обичаме и ако някога не е права, аз не й тръшкам вратите, не отивам да я разправям тук и там. Преглъщам си и зная – само след пет минути тя сама ще разбере, добрата, будна старица.
Аз съм служителка. Моето ежедневие е работата в учреждението. Събрания, срещи с хората. Но баба Мария никога не ми го натяква. Тя още вади юрганите си от чеиза и никога не се сърди, че снаха й не бродира, не плете, както е било през доброто старо време на нейната младост.
Да съм свекърва като моята! Само това ще искам от себе си, когато пътечката на живота ми превали вече и моите момчета доведат у дома снахи.
Източник: Виж ти