Свободноплажуваща жена – или поне така ще се представя. Точно пристигам. Чадърите са бели и се веят лежерно на фона на синьото небе, морето има цвят на турска магия, а пясъкът приятно подпарва петите ми. Като майка на току-що станала тийнеджърка съм принудена да почивам по нейния начин – режим с късно лягане и късно ставане, ядене в неопределени часове на неопределени неща, непрекъснато съобразяване с приятелите й и принципно самотно стоене на плаж.
Спретнала съм нещо като програма за преоткриване на българските плажове и в следващите няколко дни смятам плътно да я следвам. В името на моето собствено тийнейджърство, на последните двайсет и няколко години строително безчинстване, и на любопитството да видя как стоят нещата на някои от любимите ми/ни морски места.
Оазис
Опитвам се да заглуша носталгията по миналото на тази неземна плажна ивица. Усърдно трия спомени с компании и палатки, тишина и студени менти. Хайде сега, нещата се променят! А и ваканционното селище зад гърба ми все пак не е от калъпа на Слънчев бряг и някак стои подредено и чисто в зеленината. Обаче…
Часът е девет и половина, понеделник сутрин. Тътря си джапанките и се оглеждам за свободен чадър. Първи, втори и трети ред – абсурд. На всички шезлонги като знак за запазено прилежно са поставени кърпи. Или детски кофички. Или дори купчина камъчета, рапани и скъсана джапанка. Няма значение – важното е, че в курорта цари някакъв специален режим, според който тайнствени хора от съответните почиващи фамилии стават преди изгрев слънце и окупират най-добрите плажни места.
Все още не мога да разбера дали имат график, по който будуват, дали плащат на някого да свърши тази важна работа, или пък си водят по една баба сомнамбул, за която резервирането на шезлонг е въпрос на тръпка и мисия. Като казах баба… По-точно бабушка.
В края на краищата успявам да си намеря чадър на четвърта линия. Около мен официалният език е руски, дори момичетата на рецепцията в хотела са рускини, понаучили нелошо български. Зад гърба ми мощна руска леля пее песен с пляскане и въртене на озадаченото си едногодишно внуче. Пред мен друга организира турнир по хвърляне на топки, като почти съм сигурна, че тайно им е казала да целят мен, в главата. От едната ми страна руски бизнесмен вече двайсет минути разпродава някакви неща по мобилния си телефон и разбирам, че си иска лихвата. Жена му чете руско списание и си почива, като вади нещо изпод ноктите си, докато приятна и миловидна дама около шейсетте се опитва да възпитава наследника им. Той носи златно колие с огромен кръст, който почти покрива една-трета от двугодишното му телце. Бавачката е българка.
Хладна сервитьорка се появява след около час в полезрението ми и след още час ми носи поръчаното от мен мохито. В него има: шест бучки лед; две листенца мента, брани по Еньовден, ако се съди по мумифицирания им вид; кора лимон; нещо неясно и газирано. Осем лева. Наоколо жени с вид на Барби смучат коктейли, дърпат тънки цигари, пилят си ноктите и се оплакват една на друга колко са напълняли. Някои са с кученца, възможно най-мини размер, вероятно за да стоят добре като аксесоар в ръцете им.
Централният плаж на Лозенец
Тук е… сложно. Самият плаж е олицетворение на селото. Мъже с бръснати глави, кореми като бъчви, мръсни пети и чанти диагоналки от една страна и мъже с бръснати глави, фитнати тела, бели ризи и скъпи коли – от друга. Девойки в тигрови тоалети и златни сандали с токове тип Александър Маккуин и небрежни дами с огромни слънчеви очила и чанти Louis Vuitton. Всъщност тази марка, оказва се, е предпочитана от българките при избора на плажна чанта. Изброявам поне десет жени, които нехайно влачат целия си плажен багаж в „луивютонки” – къде оригинални, къде не чак толкова…
За разлика от Оазис, в Лозенец има място за всекиго. Има по-скъпи и по-евтини сетове с чадъри и шезлонги, може да се настаниш в шатра с възглавници или пък да си побиеш чадърчето някъде в края на ивицата. С купешки чадър обаче не може да разчиташ да си в хай обществото. Извадиш ли си домашно приготвен сандвич или шише бира, купено от минимаркета, моментално влизаш в графата „бедняци” – плажът тук не ги прощава тия неща.
В ранния следобед народът се изнася по ресторантите наоколо, а в късния масово се появяват големите гъзари. Те говорят шумно за „егати готиното парти снощи”, пият разтворими аспирини в енергийните си напитки и влизат в морето шумно – с тичане, крещене и разпръскване на вода. Веднъж потопени до шията, пичовете предупреждават никой да не ги приближава, защото „пикаааам”. На това девойките в компанията обикновено възмутено отвръщат „Къв си простак!”. Играта продължава, като простакът се опитва да завлече госпожицата в морето насила, а тя внася сериозен тон с „Начи, само глей да ме бутнеш и ше видиш кво става!… Моля ти се, бе, бебоооо!”
Любимият ми екземпляр обаче се появява на един друг плаж.
Централният плаж на Созопол
Кацам тук следобед с тайната мисия да уцеля спокойно време. Делничен ден е, майките с децата са се прибрали, наоколо похъркват няколко чичковци и принципно се трае. Намирам си място близо до водата и блажено се изпъвам. Тъкмо си поемам дъх и въздухът около мен започва да потреперва. Отварям очи и виждам новите си съседи по хавлия.
Той е на около трийсет и нещо, добре сложен и с отработени коремни плочки. Ходи, стъпвайки като патица, и в случай, че не сме се досетили, че го прави, за да осигури достатъчно място на мъжкото си достойнство, от време на време откровено го почесва. На гърба му пише „I met Jesus”, като надписът е подкрепен с доказателство – образ на Христос. На гърдите му е татуиран символът на Ин и Ян. По прасеца му е полазил зеленикав скорпион – същият като този на крехкото женско създание, пристъпващо след него. Тя разпъва еднаквите им кърпи и започва усърдно да маже човека с Христос с лосион против слънце. Той й пошепва нещо в ухото, при което тя закачливо се усмихва.
Играта им започва леко да излиза от общоприетото приличие за демонстриране на близост, но на тях не им пука. По едно време девойката все пак се опитва да отмести лепкавата ръка на татуирания от задника си, но той сластно я връща отново. Всички наоколо се правим, че се наслаждаваме на хоризонта. Сюжетът приключва, когато нечий телефон звънва. Момичето вдига, а младежът уточнява: „Кàжи му на брат ми, че са требва да лежим по корем, ха-ха-хааа… той ще се сети!”
Последните уж хубави места – Делфин, Корал, Силистар…
Бяха години, в които на тези плажове времето спираше. Нямахме нищо против да си оставим колите далеч, да слизаме по стръмни склонове, да минаваме по трънливи сухи пътеки, или да катерим скали, за да достигнем бреговете им. Гледката си засужаваше. Нямаше кръчми, кафенета и барчета, нямаше чадъри и шезлонги, но беше космическо. Беше…
Хората, останали твърди последователи на тези места, си личат. Артисти с ваканционно разпасан вид, рибари и сърфисти, морски хора. Може да отличиш и немалката маса от нови природно ориентирани млади хора, които кротко се отдават на разговори, четене и сън, а вечер разчистват дневните си биваци.
Наравно с тях обаче най-дивите български черноморски места са обрасли с изпаднали от живота си хора. За чистотата на плажа никой не се грижи, така че още в средата на юли тук е непроходимо от пластмасови бутилки, кенове, остатъци от свещи, презервативи и използвана тоалетна хартия.
В по-тежките слънчеви дни атмосферата мирише на тоалетна, а едва доловимият ветрец довява тънкия дим на марихуана. Не съм против тревата. Само че тук тя е възможно най-безобидното, с което може да се издигнеш високо. Дилърите дори не се крият – ходят свободно из еднотипните барчета, подпират се небрежно до дървения ти шезлонг и започват отдалеч „Кво става, върви ли купончето тука, а?” Ако кажеш, че върви, ще ти предложат нещо, от което „ще литне”. Ако пък купонът не е готин, ето ти решение да оправиш положението. Забележително е, че дилърите обожават да говорят с умалителни форми. Така че ти продават „кокичка”, „химийка” и „тревица”… Дилърчета, кво да ги праиш.
В случай че решиш рано сутрин да се разходиш по брега, няма начин да не се спънеш в някой от „клиентите”. Аз прескочих поне три, увити в спални чували тела, чиито крака морето леко подмокряше. По-освестените или тези, останали само на алкохол, изпълзяват от палатките си с вид на смъртници. Кучетата им влачат остатъци от снощната скара под открито небе, а хлапета използват фасове за украса на замъците си от мокър пясък.
Мисли в колата на връщане
Имам усещането, че се връщам от ролева игра – някакво стресово риалити, в което стоя незабелязана, но отразявам хората и случките наоколо. Не знам дали тегавото ми чувство от всичко изживяно е плод повече на зрялата ми възраст и на факта, че гледам на нещата като на майка на тийнейджърка. Или ситуацията си е такава – гадна.
Каквато и да е причината, знам, че моята морска почивка не е тук. Не защото местата не са вече същите – те винаги могат да се променят. Това, което наистина никак не си заслужава, са хората. Новите измислени герои и, по-лошо, техните безгранични възможности и ентусиазъм масово, нагло и до дупка да развалят онова, което някога беше хубаво.
Мария Касимова-Моасе
Източник: Фрогнюз
