Тормозът на майка ми беше непоносим

Тормозът на майка ми беше непоносим

Тормозът на майка ми ми съсипа живота. Така започва моят разказ. Родителите ми се разведоха, когато навърших шест години. Въпреки че баща ми пиеше прекалено, той не беше лош човек. Обичах го силно. Това беше единственият човек в детството ми, който ме изслушваше. С майка ми никога не сме се разбирали, заради вечните й крясъци и истерии. Биеше ме зверски сякаш съм животно. Бях на 11 години, когато ме удари толкова силно в главата, че получих мозъчно сътресение. Продължи да ме бие и когато пораснах. Маратонките ми били мръсни, не съм измила чиниите, косата ми била рошава – за всичко получавах юмруци в гърба. Мама не можеше да говори нормално. Пищеше, крещеше цинизми, казваше, че иска да ме убие. Толкова съм била луда и опасна, че трябвало да ме затворят в лудница. Понякога, за да не ме бие, падах на колене, прикривах лицето си с ръце и я умолявах да не ме удря. Тя или крещеше, или мълчеше.

Когато майка ми се омъжи за пастрока ми, реших, реших, че най-накрая ще се успокои и ще спре да ме бие. Дълбоко грешах, защото сега освен майчиния тормоз, трябваше да търпя и този от съпруга й. А той ме малтретираше така, че се молих да умра! Изминаха години, записах се да уча в колеж, а лятото започнах работа на морето като барманка. Бях си изградила имидж сред колегите, но майка ми успя да го съсипе за броени минути. Веднъж дойде в заведението, в което работих и започна да ме ругае пред клиентите и колегите. Разплакана изтичах в стаята си и се качих на перваза на прозореца. Стоях там, гледах пространството пред себе си и се убеждавах, че само един скок ще сложи край на мъките ми….

От този терор ме спаси бъдещият ми съпруг. Днес съм щастливо омъжена и имам дете. Разбира се, майка ми отново се опита да ме тормози, но не й позволих да ми крещи пред мъжа ми и детето. Това вече беше моят дом и можех да я изгоня, когато поискам. Тогава тя започна да ме тормози по телефона. Имах чувството, че една от нас ще свърши в затвора. Наистина, майка ми беше малтретирана от съпруга си, но аз каква вина имам? Биел я, изнасилвал… С нищо не мога да й помогна – тя сама направи своя избор. Потърсих помощ от психолози. С тяхна помощ се чувствам по-добре, но никога не успях да им кажа какво точно искам от живота! Психолозите са много различни, не исках да ме обвинят в неблагодарност към майка ми. Всъщност, докато се борех с нея, самата аз станах истински психолог.

Знаете ли какво е усещането да се събудиш сутрин и да не се страхуваш от стъпките, които чуваш? Понякога се затварям в стаята си и крещя с цял глас: „Мамо, моля те, остави ме да живея!“ Сега имам добра работа. Заплатата е малка, но съм доволна. Колегите ми са чудесни и се отнасят с уважение към мен. Имам и приятелка, с която мога да споделя всичко. Вече не стоя сама в тъмнината, не се крия от всички. Оцелях, макар и наполовина…

Диана

Източник: Лична драма

Кажете ни Какво мислите
3Like2Love1Haha3Wow2Sad7Angry

0 Comments

Оставете коментар