Той си изкарваше всичко на мен
Той си изкарваше всичко на мен. Не мога да назова с нормални думи онова, което понасях в продължение на 10 години. Израснах в добро семейство и вярвах, че бракът е за цял живот. За съжаление при мен не стана така. С Ангел се запознахме, когато аз бях на 17, а той – на 18. Година след това заживяхме заедно при моите родители. После баща му и майка му ни предложиха да се преместим в тяхно свободно жилище. Бяхме безкрайно щастливи да започнем сами да подреждаме живота си и с радост приехме. Но точно тогава светнаха първите предупредителни лампички. Ангел имаше проблеми със следването, беше го яд на целия свят, но всичко си изкарваше на мен. Отначало само с викове и упреци, но аз мислех, че като обичаща и разбираща жена трябва да изтърпя това. Сама себе си успокоявах, че грозното му държание е нещо временно и кой, ако не аз, може да го разбере, да му съчувства и да му помогне.
Четири години след като се запознахме, се оженихме. Ангел обещаваше веднага след сватбата да започне работа, но не го направи – все не намираше подходяща. Аз също следвах, но задочно и работя от 19-годишна. Много пъти го питах какво смята да прави. Думите ми винаги приемаше като упреци и бързаше да обясни, че няма да става хамалин на Сточна гара. Не спираше да повтаря, че е умен, образован и талантлив, заслужава нещо много по-добро. И безделието му не беше най-неприятното – по-лошото беше, че в онзи период започна да пие. Правеше го редовно, винаги намираше повод. После започна и да се напива, ставаше все по-неадекватен. Имах чувството, че някой го е подменил. Единият кошмар доведе и другия – Ангел взе да ми посяга. Правеше го често и ме обвиняваше за всичко – че си е провалил следването, че не може да намери работа и дори за пиянството си.
Най-нормалното беше да го напусна, но вместо това аз тръгнах да търся причини и вина у себе си – не му съчувствам и не го разбирам. Може би, ако се постарая и се променя, всичко ще се подреди.
Това беше просто илюзия. Колкото повече се опитвах да се държа с него човешки, толкова по-зле ставаше за мен. Понякога си казвах, че по-лошо от това не може да бъде. Оказваше се, че може. И още как може! Ставаше все по-зле и по-зле. Пребиваше ме жестоко, а когато побоите не му стигаха, ме унижаваше със сексуалните си извращения. Панически се страхувах от него. Дори и трезвен, беше истинско чудовище. Много рядко имаше някакви разумни проблясъци.
Всеки път, когато ме смилаше от бой, си казвах, че ще го напусна. Боже мой, никога няма да си простя, че не го направих и живях с него цели 5 адски години! Защо не си тръгнах? Мислех, че нямам къде да отида. Сестра ми вече се беше омъжила и със съпруга си и близнаците им живееха при нашите. Работех, но на намален работен ден и заплатата нямаше да ми стигне доникъде. Мислех си и какво ще говорят за мен, едва се бях омъжила и съм хукнала да се изнасям. Сега си давам сметка колко глупаво е било това. Чудя се и как изтърпях тези унижения и побоища. Синините по тялото и бушоните под очите дори не ги броя. Тях си ги носех постоянно, а с времето се научих как да ги прикривам. Вземах болнични и стоях вкъщи, докато не се заличаваха. Няколко пъти дори ми пука ребра. Хем ме биеше жестоко, хем ме заплашваше, че ако го напусна, ще ме убие.
После най-неочаквано каза, че иска дете и 6 месеца спря да пие. Повярвах му, обнадеждих се и заживях в рая. Но както всичко започна неочаквано, така неочаквано свърши. На Нова година реши да празнува и да пийне. Не възразих – мислех, че се е променил и няма да се върне към старите пиянски изпълнения. Всичко започна нормално, но колкото повече пиеше, толкова по-мрачен ставаше и дори ми натякваше, че още не съм забременяла. Накрая ме обвини, че не мога едно дете да родя. И всичко започна отначало – бой, ругатни и обиди. Накрая взе бутилката, от която пиеше, и с всички сили я стовари върху главата ми. Паднах и за известно време съм изгубила съзнание. Когато дойдох на себе си, осъзнах, че цялата дясна страна на главата ми е безчувствена. Лежах в локва кръв. Едва се добрах до банята и като се погледнах в огледалото, се изплаших. Кръвта продължаваше да тече от голямата рана на челото, повдигаше ми се. Върнах се в хола, където той най-невъзмутимо продължаваше да се налива. Помолих го да извика спешна помощ или да ме закара с такси до болницата. Той ми се нахвърли отново, продължи да удря, където му падне, и повтаряше, че съм мръсно животно и че искам да го вкарам в затвора…
Не знам как преживях онази нощ. Сигурно Бог ми е помогнал. Когато се събудих, още докато той спеше, си събрах багажа и поръчах такси. Повиках две приятелки и у едната откарах вещите си. Отидох в болницата, а там дежурният лекар каза, че по чудо не съм умряла, след като съм загубила толкова много кръв.
Така най-после си отворих очите. Как съм могла да живея с човек, на когото не му пука за мен? Усетих дива омраза към мъжа си. Ненавиждах го жестоко. Осъзнах, че нищо не му дължа, когато проумях, че не съм готова да се жертвам за него. Нито ми е син, нито ми е баща или брат. Намерих сили и си признах, че бях сбъркала. Но и друго ми стана ясно – тази грешка може да се поправи. Прогледнах за истината и спрях да се страхувам от него. Бях на 28 години, животът беше пред мен.
Исках да се спася от насилника и се върнах при родителите си. Бях твърдо решила да започна живота си отначало. А когато човек силно желае нещо, то се случва. През всички следващи години не говорих с никого за преживяното. Приятелките ми знаеха само най-жестоките изцепки на Ангел, а родителите ми – че сме имали лоши отношения. Не исках никой да страда заради мен.
Сега съм на 31 и знам, че повече никога и на никого няма да позволя да превръща живота ми в ад. По-добре сама, отколкото да съм жертва на извратен маниак и насилник. Вярвам, че ще се справя и отново ще взема живота си в ръце.
Анита
Източник: Лична драма
