Триъгълникът на смъртта
Триъгълникът на смъртта придобива голяма популярност по времето на соца. Имаше години, когато гимназистите трепереха месеци преди да получат т.нар. повиквателно, за да разберат къде са разпределени да отбият задължителната си военна служба. Кръвта на 18-годишните се смразяваше при мисълта, че могат да попаднат в така наречения Триъгълник на смъртта – полковете в Елхово, Грудово (днешен Средец) и Звездец, където са „кашиците“. Тогава да те разпределят войник там е било чисто наказание. Там службата е била най-сурова. В този район на страната са били струпани най-големите поделения по охраната на турската граница, а службата най-тежка и най-дълга.
Отдалечено от големите градове особено от столицата. Близко е до границата с Турция член на НАТО, а България тогава членува в противниковия военен блок – Варшавския договор.
Светът е на прага на война. А „Триъгълникът на смъртта“ е най-близо до нея. Затова там се е поддържала висока степен на бойна готовност, постоянно учения и тревоги, стрелби, наряди, работа, строга дисциплина и малко отпуски за войниците.
По правило в трите поделения са изпращани предимно млади, жадни за успешна военна кариера офицери. Друга голяма част от военнослужещите на срочна и свръхсрочна служба, които са се провинили в други казарми в страната, наказателно са изпращани в някое от трите поделения.
Терминът добива широка популярност в Българската народна армия през 1970-те и 1980-те години, когато много от командирите заплашват наборните войници с командироване в „Триъгълника на смъртта“.
Така терминът се превръща в нарицателно име за тежка военна служба за военнослужещите – наборните войници, сержантите и офицерите които никога не са служили в някоя от трите казарми.
Грудово е бил един от най-големите гарнизони на ІІІ армия с щаб в Сливен. През годините на социализма се превръща в своеобразен военен град, а пък e било и престижно да се омъжиш за български офицер. Много от по-възрастните днес са служили в поделенията на тогавашната Българска народна армия БНА и с носталгия си спомнят за отминалите години. А и има защо.
Когато и последната кубинка напуска градчето, започва и голямото рушене. Преди десетина години четирите поделения (артилерийска, танкова, механизирана част към Бургаската механизирана бригада и една механизирана част към Ямболската дивизия) са закрити напълно. Циганите само това и чакат. Въоръжени с чукове, кирки и лостове започват да разрушават бившите казарми и военни блокове. Керемидите и тухлите се сортират и товарят на каруци и се изнасят от района. После се продават. Дървените каси, греди, дограми и дюшемета се разбиват и трошат за дървен материал. Най-голям е интересът към металите. Каруци, натоварени с желязо, допълнително влачат арматура от колоните и сноват непрестанно между казармите и пунктовете за изкупуване на вторични суровини.
Най-възмутителното обаче било, когато циганите започнали да изнасят одеялата от поделението, а в същото време в местната болница нямало с какво да се завиеш. Кубинките, шинелите и другите дрехи нарочно били късани и пробивани, за да могат да се бракуват, защото тази процедура е къде-къде по-лесна. А и нали сме страшно „богата“ държава, че може да си позволим да унищожаваме. Мургавите дори започнали да си покриват бараките с завивки с надпис МО, споделят местните. А те помнят. В болшинството си са пенсионирани или съкратени военни.
Най-възрастните и до днес си спомнят как в местността Градока през 1950 г. започва строежът на поделение. То трябва да ни пази денонощно от врага. Бившето Грудово е на 30-ина километра от границата с Турция. Малко повече пък е разстоянието до браздата с Гърция. Все страни, които до 1989 г. се считаха за врагове на България. Именно за това и в този регион са дислоцирани най-много военни поделения. Полкът е трябвало да издържи 4 часа на вражеска атака. Освен в Грудово много войска е имало и в Елхово, Звездец, Болярово.
След като казармата е готова и се стичат военни от цялата страна, започва строежът на жилища за семействата. Вдигат се десетина масивни блока на няколко метра от портала. Всяка година е по време на клетва е имало по 3-4 хил войници строени на площада, който не е можел да ги побере.. Хората пък, които са идвали на клетвите е нямало къде да отсядат и са ги настанявали по къщите на хората. Гарнизонът е наброявал 3700 души, а местните са се сработвали добре с военните. Днес от всичко това е останал само споменът на хората, които трудно се примиряват с днешната действителност, а тя е умопомрачителна.
Всичко е изоставено на произвола на съдбата. Поделенията са закрити, хангарите с техниката са опразнени, военното имущество е бракувано и унищожено, за да не може да се използва. За сградите споменахме вече.
Армията не се интересува от имотите си. Общината не прави нищо, защото не е собственик, полицията не прави нищо, защото няма подаден сигнал или оплакване и …така. А циганите, като виждат, че няма противодействие, за няколко месеца опоскват всичко.
Положението в Звездец не се различава съществено от тукашното. Напротив, дори е по-зле. Селцето от военно се е превърнало изцяло в циганско, а за него писахме неотдавна (вж. „Реквием за полка край границата“). Руините и на двете места олицетворяват напълно състоянието на славната някога наша армия. Там вражески войник не е стъпвал, но разрухата наподобява наказателна операция на нечий окупационен корпус.
Единствено в Елхово нещата са малко по-добре. Там днес е съсредоточен центъра на Гранична полиция. Разрухата, която не липсва и там, като че ли не е толкова очебийна.
И все пак в годините на социализма в Елхово е имало над 20 000 жители, голяма част от които семейства на военни от цялата страна, изпратени да служат в полка, смятан за тежката артилерия на българската армия. След като България стана член на НАТО, поделението е закрито. Остават само старите Гранични войски, вече преобразувани в Регионална дирекция “Гранична полиция”. Жителите на градчето пък намаляват наполовина, а десетки военни блокове оттогава стоят празни.
***
Случи ли ви се да минете по разбитите пътища между Сакар и Странджа, да се завъртите в триъгълника между Ямбол, Елхово и Средец, да поспрете в обезлюдените села и градчета, да постоите десетина минути пред порутена казарма и изтърбушен военен блок, от чиито разбити прозорци зее държавна немара, ще усетите разхвърлията навсякъде у нас, обяснима не с делата и безделието на един народ, а със съществуването на много народи, все български и все дотам различни, та да се докарат до състояние като след номадско нашествие.
В споменатия триъгълник не просто личи, а направо крещи едно по-конкретно обяснение и оправдание на представата за българските народи – за да се разроят, една от най-очевадните причини е разпадът на може би най-важната народообразуваща институция през последните стотина години, на армията. Не само заради военната дисциплина, строга уставност и униформеност тя е по-мощна и по-дълбока от езика и културата, от образованието и правото, от полицията и жандармерията в изграждането на един народ. Тя е такава заради кръвта и потта, времето и безвремието, течащи в армията, носещи и отнасящи хиляди, които нямат нищо общо с нея в обичайния си живот. Работата е в това, че в държавната и народната реалност съсипването на армията, придружено с лекомислени твърдения за конверсия, професионализация и чуждоземски ангажименти покрай евроатлантическия ни избор, допринесе до разоряване на българския народ в множество български народи. Несъмнено това е историческа съдба на сегашната държава, имаща нещастието да крее след най-тежката мирна загуба на една видимо безкръвна, студена война, с която приключи животът както на Народната република, така и на Българската народна армия.
Предишните български държави, Княжеството, Царството и Народната република, даваха за армията мило и драго, но най-вече отнемаха и заемаха важна част от живота, здравето, времето на почти всички български мъже, на наборите след Освобождението. Никак не е случайно, че в езика ни усетът за съпричастност в нещо общо, близко и разбираемо се изразява с „набор“, дори и от жените; но също така не е случайно, че „ей, наборе“ или „набори сме“ се чува все по-рядко .
И е разбираемо предимно сред ония, които, дори и неслужили точно там, имат и понятие, и образ, чуят ли за „триъгълника на смъртта“ на Трета армия, за „черните полкове“ и „дивите кашици“.
Но също толкова разбираемо сред всички тия следосвобожденски поколения бе и това, че именно в армията различните български народи, планинци и полянци, добруджанци и македонци, шопи и тракийци, мокри власи и родопски помаци, цигани и турци, се събираха и спояваха под устави, команди, атаки и отбрани, в строежи и бригади до плътната маса на един народ и важни държавни цели. Със сигурност някои от тия цели бяха непостижими, със сигурност опитите за постигането им свършваха с национални катастрофи, със стотици хиляди жертви, инвалиди и пленници.
Но тъкмо в мирно време те поддържаха усета за предстояща опасност, с чието справяне трябва да бъдат ангажирани всички извън обичайната си работа точно с необичайността на военния живот, крайното средство един народ да отстоява историческото си присъствие. Изтръгнато от живота на народа, доведено до работа на затворен кръг професионалисти, това средство се превръща в самоцел и е толкова излишно, колкото е излишно да се говори за един народ и за една държава, допуснали някогашната армия да оправдава съществуването си с полицейски мисии. Засега само в чужбина.
Източник: Соцбг
