Трудно преживях загубата на дете
Трудно преживях загубата на дете. Всъщност едва ли има жена, която да е преживяла загубата на нероденото си дете. Бях на 20 години, току-що завършила института, когато родителите ми подариха почивка в Турция. Имайки предвид, че скоро щях да започна работа в голяма фирма на пълен работен ден, исках предварително да се отпусна психически. И ето че няколко дни по-късно, заедно с приятелката ми заминахме за Турция. За наша изненада се оказа, че в хотела, в който отседнахме има и други българи. С един от тях, Димо, бързо се сприятелихме и много скоро се влюбихме. Както се казва, типичният страстен курортен романс. Димо беше с две години по-голям, весел и общителен.
Разбрах, че съм бременна, когато се върнах у дома, три седмици преди да започна мечтаната работа. Въпреки че и приятелят ми се шокира от новината, двамата взехме решение да задържим детето. След като отидохме при гинеколог, който потвърди бременността, започнахме да планираме бъдещата си сватба. Майка ми не се зарадва особено, че ще става баба, но все пак ме подкрепи с думите, че това е моят живот и имам право сама да избера бъдещето си. За съжаление мнението на майката на Димо по този въпрос беше напълно противоположно. Тя вдигна страшен скандал на любимия ми и категорично заяви, че бебето ще се роди само през трупа й. В крайна сметка той излезе слабохарактерен и се отказа от връзката ни. Мисълта, че ще бъда самотна майка, буквално ме съсипа.
Не бях готова да отгледам дете без баща, затова направих аборт. Не съм религиозна, но до ден днешен възприемам аборта като убийство. Изминаха десет години, а все още не мога да възприема напълно онова, което сторих. Искрено съжалявам за постъпката си. Сега съм щастливо омъжена и имам прекрасен син. Въпреки това постоянно сънувам детето, чиито живот отнех. В съня си прегръщам, галя и целувам едно русо малко дете. Прости ми, рожбо!
Източник: Лична драма
