Ужасяваща болка раздираше душата ми
Ужасяваща болка започна да ме изгаря един ден. Казват, че този свят се управлява от парите. В днешно време, ако си материално задоволен, можеш да си купиш почти всичко. Казвам почти, защото дори да притежаваш несметни богатства, не можеш да си купиш живот.
Роден съм в заможно семейство. Не знам какво е мизерия, глад и безпаричие, но знам какво е ужасяваща болка да раздира душата ти. Преди няколко години се радвах на всички блага, които човек може да притежава. Имах прекрасна съпруга – обичах я повече от себе си, син на 9 месеца, ръководех фирмата на баща си, а банковата ми сметка позволяваше да живеем в лукс. За съжаление хората сме наивни същества. Смятаме, че с пари можем да си купим и безсмъртие.
Беше началото на лятото. С Лора излязохме на разходка и докато бутах количката с малкия, слушах плановете й за предстоящата ни почивка. Лора не обичаше да оставаме в града през лятото, затова редовно избирахме някой слънчев курорт. Така и не усетих как злото изведнъж нахлу в живота ми. Разби сърцето ми, съсипа щастливото ми семейство. Спомням си само как жена ми се усмихваше от отсрещния тротоар, а в ръцете си държеше два сладоледа. Без да се огледа, тя тръгна да пресича и видях колата, която връхлетя върху нея. Стиснах силно очи, страхувайки се, че ако ги отворя, никога повече няма да бъда същият. Чух как хората започнаха да викат. Чувах и сина ми да пищи, но нямах сила да погледна ужаса в лицето. Лекарите казаха, че жена ми не е усетила нищо. Починала е на място.
Докато стоях в коридора на болницата, най-накрая осъзнах, че вече нищо не е в състояние да ми върне Лора. Последваха кошмарни дни и нощи. Мразех се за това, че аз съм жив, а тя е мъртва. Всеки, който е губил любим човек, знае, че ако искаш да продължиш напред, първо трябва да минеш през ада; да пребориш мрака в душата си, за да успееш да видиш светлината. Подобна борба водех и аз.
Две години по-късно, уморена от грижи по внука си и най-вече страхувайки се за мен, майка ми лека-полека започна да ме убеждава, че е време да си потърся друга съпруга. Думите й ми прозвучаха чудовищно. Полудях и й се разкрещях, че петни паметта на Лора и не искам да чувам повече подобни неща от нея. Тя обаче не се отказа и продължи да настоява. Като свредел дълбаеше в болката ми и се бореше с преградите, които бях издигнал през изминалите 2 години. Накрая вдигнах ръце и се предадох. Щом иска, нека ме ожени повторно, но аз никога не ще допусна друга съпруга до сърцето си. Майка ми може и да се радва на втора снаха, на домакиня в къщата ми и на бавачка за сина ми Явор, но нищо повече.
А тя само това чакаше. Оказа се, че предварително е избрала бъдещата ми съпруга и, убедена, че ще успее, беше уговорила подробностите с нея и семейството й. Само след месец, в присъствието на щастливите ми родители, аз сключих брак с жена, на която знаех само името – Жени. Докато подписвах документа в гражданското, ръката ми трепереше. С мъка сдържах сълзите си, припомняйки си как в същата тази зала притисках Лора към гърдите си. А сега до мен стоеше непозната жена, забила поглед в земята. И за миг не се запитах какво чувства тя – изпитва ли същата ненавист и безпомощност като мен? Нейните емоции въобще не бяха важни за мен.
От майка си бях разбрал, че е от бедно семейство и, незнайно защо, в ума ми се загнезди съмнението, че се омъжва за мен заради парите ми. Продажница, материалистка – такава я виждаха моите очи.
Когато ритуалът приключи, с нежелание отворих вратата на дома си за Жени. Тя нямаше много багаж: два куфара и дамска чанта. Същата вечер се напих и вместо да й кажа “добре дошла”, със студен поглед й дадох да разбере, че в моята къща тя ще бъде домакиня и бавачка, но не и моя съпруга. Жени не пророни и дума, просто кимна с глава и съсредоточи цялото си внимание върху сина ми. На другия ден се събудих някъде следобед. Докато си взимах душ и се разсънвах, усетих вкусния аромат на печено. В дневната Жени беше сервирала масата и хранеше Явор. Известно време ги наблюдавах, после тихо се обърнах и излязох. Прибрах се късно вечерта. Детето спеше блажено в стаята си. Наведох се над него и го погалих по малката ръчичка. Миришеше на сладко, на чисто – тя го беше изкъпала и намазала с крем.
През следващите месеци нищо не се промени. Бях оставил на Жени дебитната си карта, за да може спокойно да пазарува и да плаща сметките. Давах й достатъчно пари, имаше покрив над главата, носеше фамилията ми – какво повече може да очаква от мен? Надали някога си е представяла, че ще живее в такъв лукс.
На третата година от смъртта на Лора цял ден оплаквах любимата си, а вечерта отново се напих. Прибрах се смачкан от мъка. Не приличах на човек. Едва се добрах до леглото си. Исках само едно – да спя и да забравя разтърсващата болка. Изведнъж усетих, че някой ме докосва. Стреснато отворих очи и до себе си видях загриженото лице на Жени. Изпитах силен гняв. Изправих се и й изкрещях: “Махай се от тук, натрапнице! За мен ти си чистачка и бавачка, нищо повече. Знай си мястото!” Крещях още, и още… Наговорих й грозни думи, обиждах я, ругаех я. На другия ден се чувствах ужасно.
Истински се разкайвах, но бях твърде горделив, за да й поискам прошка. А тя се държеше така, сякаш помията, с която я залях, не беше за нея. Продължаваше да се грижи за Явор, който я обожаваше, а на масата отново ме чакаше вкусно приготвената вечеря. Дрехите ми винаги бяха изпрани и сгънати, прилежно подредени в гардероба. Само дето Жени не ми говореше. И ако преди на лицето й се четеше благодарност, сега то беше безизразно, лишено от емоция.
После тя се разболя. Не беше фатално, но достатъчно сериозно, за да полудея от тревога. Без да губя време, повиках най-добрия специалист в града ни. Десет дни съпругата ми прекара на легло – време, през което не знаех на кой свят се намирам. Молех се само да оживее. Докато тя се съвземаше, съвестта започна да ме гризе и безмилостно ми сочеше истината. Колко различни бяха двете с Лора! Покойната ми съпруга като мен обичаше бохемския живот, даваше мило и драго, за да хвърля пари по скъпи хотели и ресторанти. Чак тогава, като се върнах назад в годините, се сетих, че освен изгорелия омлет, тя друго не умееше да готви. А Жени и веднъж не предяви претенции, нито пък злоупотреби с финансите, които й отпусках. Грижеше се за сина ми като родна майка. Беше мила, нежна, любяща. Защо тогава аз, слепият глупак, я обиждах и наказвах за смъртта на Лора?
Когато осъзнах всичко това, проумях и друго – неусетно се бях влюбил във втората си съпруга. Слава на Бога, че тя оздравя. Една сутрин се изправи от леглото бледа, но уверена. Застана пред огледалото, оглеждайки отслабналото си тяло. Бавно приближих към нея, а в ръцете си носех цветя. Безмълвно, изгарящ от срам, й подадох букета. Жени не каза нищо, ала от усмивката, която леко озари лицето й, разбрах, че съм я зарадвал. Срамежливо я взех в обятията си и тя се сгуши в мен. Два месеца по-късно направихме истинска сватба – с много гости, музика и танци. Днес съм безкрайно щастлив и ценя всеки миг с прекрасното си семейство, с което съдбата ме дари.
Красимир
Източник: Лична драма
