Вагон-ресторантът в Рибарица е хит. От години съществува в средата на селото, намира се съвсем близо до реката, до един от многото речни мостове в Рибарица. Преди време е донесен тук с военна лодка, казва барманката и аз си представям колосална, надземна, космическа почти лодка, която е била способна да донесе като послушна птица този тежък вагон. Вагонът е взет от Дряново, където е щял да отиде за скрап, доразказва тя. По своеобразен начин значи е бил спасен, мисля си, докато бъркам с пластмасовата лъжичка сервираното кафе и се чувствам уютно като в утробата на кит.
Вратите на входната врата тук се отварят с плъзгане настрани. Това са си автентични врати на влак – плъзгащи се, подобно на врати на съдбата, която като че ли малко е почнала да позаобикаля този вагон, след като веднъж го е стоварила тук. Пред входа на вагона малко кученце се разтреперва от радост, че вижда хора и се търкулва тромаво по стъпалата.
„Експрес Рибарица“ е акостирал тук от 12 години, а битието му май оттогава е почти едно и също. Както и това в селото. Тук всичко май е едно и също и не се променя.
„Днес никой не влиза, и аз излязох, нагазих в ливадата“, разказва барманката на втория ден от посещението. Вече е по-разговорлива и гледа с доверие на посещението. Не иска да й казвам името, „за да не говорят хората в селото“.
„Бях отпред един път. И гледам, млади момче и момиче идват, въртят се. „Тука е много убито“, казва момичето, и двамата се врътнаха, тръгнаха си. А аз стоя и се чудя, умувам какво значи това убито, за думата се чудя и защо смятат, че е убито“, разказва сервитьорката, която е и барманка. Стои и бъбри почти като жената от „Антимовския хан“. С тази разлика, че всички знаем, че онзи хан на Йовков е бил пълен. Е, този тук пустее, та дрънка. От селото ли е, от хората ли е, няма кой да разбере.
„Не знам защо не идват. Може би хората обичат да им е по-шик, обичат натруфеното“. „Че тук е много шик“, възразявам аз нетърпеливо и оглеждам перденцата. А те хубави перденца, кокетно пристегнати в средата, като малко поостарели моми, чакащи посетителите си. Преди време в такъв влак, превърнат в ресторант бях в Сърбия, Ниш. Беше пълен с хора и храна. Ясно ми е, че в Рибарица няма как да е пълен. Но има и нещо друго. Той е обезпокоително празен. Все пак само вчера бях в ресторанта на един най-обикновен хотел в Рибарица, мисля си, и имаше хора. А тамошният интериор е от най-обикновените, хотел като хотел, а не влак все пак. Не им ли се иска на хората да отидат ей така, един път, на малко по-различно място, да се озоват в едно по-различно пространство от обикновеното, пак си мисля?
И картините, някои духовити илюстрации, по стените, в стил от 30-те години, говорят за вкус. Заведението рязко се отличава от всички други места за хапване или пийване в Рибарица, а и в София. И въпреки това, като акостирал кораб на времето, този влак мълчи и почти незабележимо тъгува за това, че е едва-едва посещаван. Тук се отбиват от време на време като че ли само няколко души, може би приятели на собственика. Играят карти, пушат отпред, говорят си нещо за реката, за преживелиците си и цъкат с език и карти. Умълчават се, щом ни видят. Затова пък собственикът притичва усмихнат вечерта, в която се озоваваме на една от масите с карирани покривки. Въображението ми почти довършва спомена – тази вечеря в неподвижния във време-пространството влак му сторва да мине път.
Сутрин, съвсем рано в шест часа сутринта няколко души идват да си вземат кафе, преди да отпътуват с други превозни средства за далечната си месторабота, разказва барманката. А тя е далечна, понеже в селото към днешна дата почти не съществува т.нар. поминък. Пълно е с безработни. В околността почти всички заводи са закрити или работят на минимум общности. Някога в Рибарица е имало цехове, сега няма.
„Най-много 20 души да са заети покрай дърводобива тук“, казва барманката, на която имам неблагоразумието да си поръчам капучино. Да, спонтанно ми хрумва да си поръчам поради изискаността на целия интериор. Но тук трудно успяват да осигурят зеленчуци. Оборотът е толкова малък, че едва покрива режийните.
„Нямаме салати, защото никой не идва и се развалят“, казва собственикът и се усмихва, докато си избираме от менюто. Скарата се оказва много вкусна, и картофите със сирене. Прелест. А реката навън шуми. Собственикът си е оттук, от Рибарица. Преди време създава ресторанта заедно със софиянец, двамата са съдружници, но сега е сам, другият се е оттеглил. Но рибаришкият собственик е изненадващо упорит. Не затваря.
В този влак няма капучино, няма интернет, салати няма. Но те пак не му отнемат нищо. Кацнал на реката, той чака да бъде оценен. А междувременно има нужда от ремонт. Но като се развалят дори зеленчуците, защото няма кой да поръча, как ще има пари за ремонт? И кога ще има? Когато се научим да ценим различното, да уважаваме труда, който го е създал, минава ми през ум, докато плъзгам отварящите се врати. Затварям ги с надежда да не остават дълго затворени.
Източник: Баница
