Видяхме бивш учител
Видяхме бивш учител, но трудно го познахме. Двете излязохме да се разходим и да пазаруваме. Обикаляхме тесните улички, разглеждахме и големите, и малките магазини. Минахме през някакъв подлез и до една колона видях до болка позната физиономия. Дръпнах Ирина и с поглед й показах човека, който беше приковал вниманието ми. Макар и трудно, и тя го позна. Това беше любимият ни навремето учител по физическо другарят Станчев! Всички момичета от класа бяхме влюбени в него, защото беше красив и атлетичен и не една от нас се “удави” в сините му очи. Но от идола ни не беше останало нищо. Той стоеше с протегната за милостиня ръка и макар да беше облечен в чисти дрехи, изглеждаше ужасно състарен и изпаднал. С Ирина се чудехме дали да му се обадим, защото не искахме да накърняваме достойнството му, но не издържахме и се приближихме до него. Заговорихме го на български, но той се направи, че не ни разбира.
Ние обаче се хвърлихме на врата му със сълзи на очи и той, разчувстван, заплака с нас. Когато емоциите ни от тази неочаквана среща се поуталожиха, го поканихме да седнем в близкото кафене и да поговорим. Другарят Станчев ни сподели, че се развел с жена си и след раздялата им жилището останало за нея и двамата им синове. По същото време го съкратили от училище, затова решил да тръгне да търси късмета си по света. Обиколил много страни и навсякъде се хващал като общ работник. Така се озовал в Италия, в Тоскана, в този подлез, защото не могъл да намери нищо подходящо. Вече три години се изхранвал с просия и изкарвал достатъчно, за да живее поносимо. Спял, където му падне – през лятото в парковете или на поляните край града, а през зимата – оставал в подлеза. Не бил виждал момчетата си повече от 10 години, но не мислел да се прибира в България.
Останах в Тоскана още седмица и на тръгване исках да се сбогувам с учителя си, но не го открих на обичайното му място.
Когато се прибрах в България, издирих семейството му във Варна. Бившата му съпруга беше починала, а момчетата бяха станали големи мъже. Казаха ми, че дълго търсили баща си, но накрая се отказали. Като разбраха, че баща им е в Тоскана, се изненадаха много, а фактът, че е станал просяк, много ги натъжи.
След два месеца телефонът ми звънна – обади се големият син на другаря Станчев. Разбрах, че със съдействието на Ирина момчетата му го бяха намерили и убедили, макар и трудно, да се върне в родината и да компенсират времето, в което са живели разделени. Просто искаха да се погрижат за изстрадалия си баща. Аз пък бях доволна, че помогнах баща и синове отново да се съберат. Често се чувахме по телефона и аз останах с впечатлението, че всичко при тях е наред.
Така измина година.
Когато тази Коледа се обадих да ги поздравя с празника, вдигна малкият син. Разтревожен ми сподели, че три дни по-рано другарят Станчев изчезнал. Намерили писмо от него, в което пишело да не го търсят. Решил, че е по-справедливо да се оправя сам и да ги облекчи, макар и отказвайки се за втори път от тях. С възрастта все повече болести му се обаждали и синовете му, освен за храна и издръжка, трябвало всеки месец да дават луди пари за лекарствата му…
Може би така му е писано – да завърши дните си далеч от страната ни, под чуждо небе и слънце? Не спирам обаче да се питам: кой ли ще положи един ден цвете на гроба му…?
Жени
Източник: Лична драма