Владетелят Хан Крум – страшилището за Византия
Владетелят Хан Крум прави нашата история особено интересна. Кой от великите български владетели е „по-велик“ – Хан Крум или Цар Симеон I Велики. Не е лесно да се сравняват – делят ги 100 години, изпъстрени главно с впечатляващи победи, но и с поражения на бойното поле срещу „вечния враг“ – Византия, но и в противоборство и с други съседни народи. Първият властва по времето на езичеството, а при царуването на втория – християнството се е утвърдило в България и българите, станали част от голямото християнско семейство, вече имат самочувствието да започнат един постоянен културен подем на нацията! Освен това, въпреки изключителните успехи на Хан Крум в битките с Византия, те все пак отстъпват на военните достижения по време на царуването на Цар Симеон I Велики. При такива обстоятелства изглежда оправдано повечето от историците, историографите, а и редовите читатели да дават – и то с право – приоритет на Великия Цар Симеон I, който не само създава условията за един наистина невероятен културен подем (т.нар. „Златен век на българската култура“), но, едновременно с това, води поредица от впечатляващо успешни войни срещу ромеи, сърби и маджари, така разширявайки неимоверно територията на България.
Тук обаче, ще дадем дължимото на Хан Крум. Кой е този не по-малко прочут български владетел, през какви перипетии е преминал преди да стигне до българския престол? Какви са обективните и субективни причини за възхода му? Дали е панонски българин или потомък на български преселници по териториите на настоящата Северна Македония? А може би е представител на някой от традиционните знатни родове в древната столица Плиска? А може би е син на Хан Кардам, управлявал българската държава в края на VIII век? Ако последното е вярно, то Крум би следвало да е роден някъде между 780 и 785 година (тъй като за Кардам е известно, че е роден през 760 година) и следователно, е твърде млад, когато през 803 година става владетел на българската държава. Това се дължи, от една страна, на неговите изключителни личностни качества: безстрашен воин и талантлив пълководец, с непреклонен стремеж да укрепва българската държава, но и мъдър стратег в държавните дела, и – от друга страна – на политическата обстановка на Балканите в края на VIII-я и началото на IX-я век. Именно примирието с Византия от 796 г., позволява на Крум да изгради преди всичко толкова необходимия за младата българска държава вътрешноадминистративен апарат, а след това да укрепи българската войска дотолкова, че да започне планомерно териториално разширяване на страната.
Превъзходен стратег, той избира да насочи първия си военен удар на северозапад, срещу Аварски хаганат, атакуван същевременно и от франките. След погрома на аварите в ръцете на Крум се оказват обширни територии отвъд р. Дунав, в Трансилвания, Карпатите, достигащи чак до р. Тиса. Тези успехи правят силно впечатление на държавите в Централна и Западна Европа, показвайки, че българският престол действително е зает от един наистина стойностен владетел, съумял да потуши с желязна ръка междуособиците в страната и да я поведе към несъмнен възход в политическо и стопанско отношение.
Възползвайки се от натрупания административен опит на разгромените и пленени аварски вождове, Крум изготвя собствена система от законови норми, известни като „Крумови закони“, според които доказаните интриганти и лъжци следва да бъдат незабавно екзекутирани, крадците – оставяни гладни и със счупени пищялки на краката, имотите на всички помагачи на престъпници – да бъдат конфискувани, а на просяците да се дава само толкова храна, колкото им е необходимо да преживяват. В законова форма, Крум разпорежда новоприсъединените територии, да бъдат управлявани от неговите най-близки, лоялни първенци.
Законотворческата и най-вече – завоевателната деятелности на Хан Крум започват да плашат сериозно константинополските василевси, които замислят осъществяването на превантивен поход срещу възмогналата се българска държава, с цел да я подчинят изцяло.
Такъв обаче, не е проведен, защото събраната от император Никифор Геник войска трябва да остане в столицата, за да го защитава от заговорници. Крум се възползва от обстоятелството, за да насочи войската си на югозапад, целейки да изтласка наличните в Струмска област ромейски войскови части и да овладее ключовата крепост Средец. При разразилите се сражения дислоцираните в тази област византийски войски са разгромени като по-голямата част от тях са безмилостно избити, а крепостта Средец е превзета след неудържима атака и то без българите да използват стенобойни машини. С този си успех, Хан Крум поставя под контрол съществуващите комуникационни маршрути към Македония и Тракия, което е решаваща предпоставка за последвалите успехи на българските военни формирования в тези изключително важни за Византия области.
Разбира се, император Никифор Геник отказва да се примири със загубата на толкова обширни и богати земи; той се подготвя да даде на българската войска генерално сражение, с цел да я направи напълно небоеспособна и така да си върне обратно Струмската област (която е от съществено значение за византийската империя). Минават обаче, година, втора, трета а старателно подготвяният военен поход на византийския император все се отлага… Причината не е толкова в страха от поражение от българите, а в постоянно избухващите в столицата заговори против императора…
Търсейки поне временен изход от възникналата ситуация, той прави опит да засели византийски семейства в постоянно застрашаваните от Хан Крум територии, надявайки се те да окажат поне известна съпротива при една неминуема военна офанзива от българската войска. Но ромеите прекрасно знаят каква горка участ ги очаква, ако се изправят срещу добре обучените и достатъчно свирепи български войници, така че замисълът на Геник напълно се проваля. И остава последният му шанс – да организира една действително мощна, многочислена и отлично снабдявана войска, за да разбие окончателно българската войска, да завземе столицата Плиска и така да подчини Българското ханство на Константинопол.
Императорът се отнася изключително сериозно към това си начинание; през 811 година той събира около крепостта Маркели една огромна за времето си армия от близо 80 хиляди души, в която, освен професионални войници, се включват и немалък брой наемници, жадни да плячкосват и опустошават завземаните земи. Военните групировки се ръководят от изтъкнати, опитни и верни на Никифор Геник военоначалници, а самият той застава начело. Преминавайки през старопланинските проходи, тази мощна армия достига след 72 часа столицата Плиска и разгромява отбраняващите я български военни формирования. Нахлулите в града войници безчинстват и зверстват над мирното население, а владетелските дворци са напълно разграбени.
Изглежда, че с българската войска е свършено – поне така мислят императорът и приближените му военни стратези. Тук обаче, се проявява тънкият нюх и решителността на Владетелят хан Крум като стратег и тактик във военното дело. Той успява бързо да възстанови боеспособността на разбитата българска войска, приемайки в редиците й всеки, готов да се сражава срещу ромеите. И се заема с изготвянето на засадни огнища по основните старопланински проходи, през които неминуемо следва да премине иператорската войска по обратния си път към Константинопол. А тези проходи са тесни, лъкатушат и са лесни за блокиране с помощта на изкъртвани скали, отсичани дървета и изкопани дълбоки ровове….
Разбира се, Геник е наясно, че преминаването през тесните проходи крие определени рискове; той, обаче, няма избор – трябва да преведе възможно най-бързо своята многочислена армия през Стара планина, защото е получил достоверно съобщение от Констатинопол за подготовката на поредния заговор срещу него… Но византийският василевс, както и неговите военни съветници, подценяват българската войска, считайки че нейните остатъци не могат да водят каквито и да са успешни активни действия, за да възпрепятстват бързото изтегляне на ромейските военни формирования в посока към столицата на империята. Тази тяхна самоувереност бива жестоко наказана!
Лобното място на огромната византийска армия се оказват теснините на Върбишкия проход, които българите преграждат с повалени огромни дървета и откъртени грамадни скални късове, отвъд които са изкопани дълбоки ровове с набучени на дъното им остри колове… За ромеите няма никакъв шанс да се разгърнат за отбрана и те са връхлетени от жадните за мъст български войни. За колективна отбрана е трудно да се мисли и настъпва поголовна сеч, като всеки византийски войник, както и повечето военни стратези, висши аристократи и патриции се опитват да се измъкнат всеки сам от „капана“… Малцина са тези, които успяват… Но не и Никифор Геник…
Той е убит и, както разказва византийският летописец Теофан Изповедник, Крум заповядва от отсечената глава на императора да се изготви чаша, в която да си пие виното… Този страховит ритуал представя езическото схващане за божествената сила на Орендата и превъплъщаващият се в нея владетел. Все пак, има известни разминавания за верността на събитията, но едно е ясно – Византия претърпява едно от най-трагичните си поражения в своята вековна история, тъй като след това сражение, инициативата преминава изцяло на страната на българите, чиито военни формирования нахлуват в Тракия и методично започват опустошаването на населените места от градски тип, независимо колко добре са укрепени стените им…
И нито възкачилият се на престола Ставракий – син на Никифор Геник, спасил се по чудо от клането в теснините на Върбишкия проход, нито заменилият го негов зет Михаил Рангаве са способни да организират военен отпор, за да възпрат нахлулите във византийските области български войски. През есента на 812 година българите превземат стабилната крепост Месемврия на брега на Черно море, а силно укрепената крепост Адрианопол е обсадена и подложена на ефективното действие на страховити за защитниците й стенобойни машини. Следва битката при Версиникия, където Михаил Рангаве прави поредния и последен опит за времето на краткото си пребиваване на трона да разбие българската войска.
Сражението между двете войски е кратко: далеч по-малобройната българска войска контраатакува с толкова мощен устрем, че ромейските войници се оказват дезорганизирани и отстъпват панически… владетелят Хан Крум не бърза да ги преследва, продължавайки да укрепва войските си и скоро е пред стените на Константинопол, където императорския трон е заел поредния василевс – Лъв V Арменец. Крум плаши ромейското население и първенците, заповядвайки да се проведе серия от езически ритуали пред Златните врати на столицата, но не се решава да я щурмува, оценявайки, че не може да се справи с нейните фортификации.
Вместо това, той предлага да се проведат мирни преговори, на което Лъв V отговаря положително, съгласявайки се на среща с българския хан пред градските стени. Но вероломният василевс е намислил друго – да избие българската делегация от засада. Настъпва кратка схватка, при която Крум, макар и ранен, се добира до коня си и избягва. Останалите българи са обаче избити, с изключение на зетя на Крум и неговия син, които са пленени и зверски измъчвани… Това отприщва гнева на хан Крум, а и на неговите кавхани, първенците, както и на простите български войници: всичко извън стените на Константинопол се подлага на опустошение – църквите и дворците са сривани до основи, ценностите им – разграбвани, градовете между столицата и Адрианопол са опожарявани, а византийското население – поголовно избивано.
Но крайната цел на Хан Крум е превземането на Константинопол, за което е необходимо дълго обсажданата крепост Адрианопол да капитулира. И това става през 813 година, след като българската войска започва методично да руши крепостните стени благодарение на стенобойните машини. 10 000 ромеи са взети в плен и отведени далеч на север. Пътят към византийската столица е открит и Крум започва трескаво да готви армията си за решителния щурм: войниците се снабдяват с железни доспехи – по образец на западните рицари, произвеждат се голям брой най-разнообразни стенобойни машини, строят се опростени плавателни платформи за блокиране на Златния рог, за да се прекъсне достъпът на крепостта по море.
Тези приготовления не остават скрити и недвусмислено показват какви са намеренията на владетелят Хан Крум; императорът Лъв V вече сериозно се опасява, че българската войска още през 814 година ще е способна да преодолее изключително надеждните фортификации на столицата. Затова той не само непрекъснато ги укрепва, но и се обръща към краля на франките Людовик Благочестиви с молба за помощ… Тук обаче, се намесва Съдбата – Крум внезапно умира (дали защото сърцето му не издържа на напрежението или е жертва на предателство – трудно е да се изясни). Останала без своя вожд-кумир, българската войска прекратява подготовката си за щурма на Константинопол и се връща в предишните граници на ханството… А във Византия всички въздъхват с облекчение…
Владетелите на българската държава продължават да се титулуват като „ханове“ още половин век, докато, през 864 година, последният от тях – Борис I не ликвидира езическите богове, налагайки християнството чрез покръстване на цялото население. Затова, неговият наследник на престола – синът му Симеон – получава титлата „княз“ или „цар“ и добива световната си известност като „Цар Симеон I Велики“.
Владетелят Хан Крум оставя трайна следа в българската история.