Влюбих се в момичето, което ми разби живота. От този ден нямах търпение да я видя. Но тя не идваше и отсъствието й караше сърцето ми да тупти притеснено. Усещах, че нещо много й тежи. Може би, че винаги беше сама, или пък глухотата й издигаше бариери между нея и останалите. Един топъл ден, някъде в ранния следобед, с приятел седнахме да пием кафе. Десет минути по-късно забелязах Яна да обикаля масите и да предлага малки сувенири.
Въпреки че едва минаваше 13 ч, на съседната маса имаше група подпийнали младежи. Направи ми впечатление, че я гледат с подигравка, с насмешка обсъждайки увредения й слух. Нещо ме стисна за гърлото и с мъка сдържах гнева си. А тя сякаш не забелязваше случващото се. Когато приближи към нас, погледнах в лицето младото момиче, усмихнах се и бавно казах: “Искам да купя всичко.”
Сделката ми струваше почти целия оборот за деня, но не ми пукаше. Важното беше, че когато Яна ми благодари, гласът й звучеше по друг начин, в него се усещаха радостни нотки, а аз бях истински удовлетворен, че за кратко я накарах да изпита щастие. Всъщност се чувствах мъж. За какво и как я обикнах, така и не разбрах.
Месец след този случай една вечер късно се прибирах у дома. Бях на гости на приятели и, от дума на дума, не разбрах кога е отлетяло времето. Нощта беше мрачна, нетипична за лятото. Валеше дъжд като из ведро, затова се стараех да шофирам бавно, взирайки се в тъмнината през стъклото. Внезапно фаровете ми осветиха младо момиче, което ми махаше с ръка. Инстинктивно натиснах спирачките и заковах редом до нея.
И тогава разпознах Яна. Тя стоеше по средата на улицата, облечена в тънката си рокля, безразлична към проливния дъжд. Скочих като луд от колата, сграбчих я и буквално на ръце вкарах. Не знаех къде живее, а и в тъмнината надали би разчела по устните ми какво я питам. Затова не задавах въпроси, на които не бих получил отговори. Двадесет минути по-късно в моя дом стояхме един срещу друг и се гледахме в очите. Виждах, че е мокра и се тресе от студ. Колебливо се пресегнах и в следващата секунда тя се сгуши в обятията ми. Исках да я стопля, да я утеша, да я защитя. Със сърцето си на влюбен мъж усещах, че ми се доверява. Тази нощ не можах да мигна.
Унесъл съм се призори. В просъница чух, че от кухнята се носи шум. Чувствах се доволен и щастлив, сякаш бях свалил някакви невидими окови. Яна не се задържа дълго в живота ми, едва месец, но остави трайни следи в душата ми. До нея разбрах колко невероятно може да бъде утрото и колко сладко кафето. Беше кратка връзка, ала истинска. Тя не споменаваше миналото си, а когато се осмелявах да я попитам за него, извърташе глава настрани и даваше вид, че не ме разбира. И въпреки всичко я обичах такава, каквато е – странна, мълчалива, говореща с очи.
Една вечер Яна стоеше до прозореца и наблюдаваше звездите. Като омагьосан застанах зад гърба й и тихо й признах чувствата си. Обещавах й, че никога няма да я изоставя и ще бъда до нея дори когато в косата й заблести сребро. Изведнъж тя потрепера и рязко се обърна. После се спусна към мен, обхвана лицето ми в малките си шепи и нежно ме докосна по устните.
А когато на другия ден се прибрах от работа, моята любима я нямаше. Освен нея бяха изчезнали и парите от тримесечния оборот, които събирах за разширение на магазина си и все отлагах да внеса в банката. Отчаяно рухнах на дивана, където захвърлен лежеше забравен ключодържател. Оттогава винаги го нося в себе си.
Две години по-късно с мой братовчед пътувахме по работа. Той шофираше, а аз почивах на задната седалка. Часът беше пиков и попаднахме в задръстване. За да влезе въздух, той отвори широко вратата. Изведнъж чух познат глас: “Извинете, ще купите ли от тези календарчета? Събираме средства в помощ на хора в неравностойно положение.” Дори и след сто години бих разпознал гласа, който този път беше нежен и ясен. Погледнах през прозореца и видях млада жена с тъмни очила и бастун за слепи, с който опипваше пътя пред себе си. Някакъв копнеж премина през гърдите ми и ме разтърси до основи. Моята Яна! Бавно свалих стъклото, пресегнах се и я улових за ръката. Разтворих я и положих в дланта й онзи забравен ключодържател. За няколко секунди земята сякаш спря да се върти.
От унеса ме изтръгна бибиткането на колите зад нас. “Потегляме” – извика братовчед ми и ловко се изстреля напред. Това беше последната ми среща с Яна.
Злати
Източник: Лична драма
